Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2010 15:20 - Заскрежени сълзи (1)
Автор: dimitarjulev Категория: Други   
Прочетен: 1076 Коментари: 0 Гласове:
0



Човек се ражда два пъти: първият - да живее, а вторият- след смъртта си в спомените на хората за добро или лошо.”                 Надпис в горска къщичка в тайгата на Коми. 1             През зимата денят в тайгата е много кратък, а нощите са дълги , като че ли нарочно съз- дадени , за да могат зверовете и зверчетата повечко да поспат. И през този ден както винаги, мракът се спусна почти изведнъж над побелелия от сняг и скреж Усогорск и тутакси замигаха мижавите лампички от прозорците на дървените къщички и еднообразните жили-щни блокове. Безстопанствените кучета отрано заеха местата си по стопените от сняг и затоплени места на отдушниците на паропровода, макар и да бяха още гладни, защото четиридесет и три градусовият студ се чувствуваше по-застрашително, отколкото болките от глад в стомаха.     Продавачите отрано отвориха мазетата , които продаваха алкохол. Още по стълбите те ги очакваха “феновете” пиячи - българи, руснаци, комяци и още много народности, със зачервени носове и течащи лиги, предизвикани от предчувствието на предстоящото удоволствиe - парещогорчивият вкус на гроздовата ракия или изгарящата болка на спирта за пиене.        По леденясалите пътища бавно и предпазливо пълзяха малките автобуси, наречени Кавезета, с омърлушените в тях секачи, облечени в топли ватенкови дрехи. От кухните на столовите се разнасяше мирисът на готвените ястия: запържен зрял боб, кюфтета от бизоново месо, риба, приготвени с олио , неизвестно за кой път употребявано и дъхащо вече на нагар, та дори специалист-дегустатор едва ли можеше да определи точното наименование на манжите.          Светослав Николов, редакторът на вестника на българските гурбетчии в Коми, мъж приближаващ вече четиридесетте години, женен за рускиня в Москва , напусна редакцията рано и тръгна за стаичката , в която ж иве еше , за да се подготви за командировката през следвашия ден в новостроящото селище Горни Мезен, сгушено в Тилилейските гори на сто километра разстояние от Усогорск.        Снегът силно скърцаше под ботушите му, а студът намираше пролуки и ту пощипваше гърдите му, ту палците на краката му. В такъв студ и птиците замръзват и падат от дърветата, мислеше си Светослав и се опасяваше , че на следващия ден поради големия студ нямаше да се работи. Спря се до близкия бор и удари с показалеца си едно от клон- четата, което мигом се отрони като захарна пръчица.       Пред входа на жилищния блок срещна Андрей Данев, шофьор на лесовоз, чиято двуметрова фигура достигаше перваза на вратата, а ушанката му ,спусната ниско, стърчеше като ушите на заяк край закръглените му бузи. Андрей остави пред себе си два грамадни мукавени куфара , изкорубени от влагата и извън габаратния товар, и вдигна двете си ръце за прегръдка и поздрав:       - Охо-о-о-о! Нашият журналист с късмет се е родил...Здравей, драги, много здраве от Ба-лканския полуостров! - и още не доизрекъл думите си, мъжагата сграбчи Светослав и го притисна така силно, че взаимно костите им изпращяха.       - Полека ,де!- едва можа да каже през задушаващата го шуба Светослав и като се поосвободи ,посегна към единия куфар, опита се да го повдигне, но му се струваше ,че той е залепен за земята.       - Полека, ще пръднеш от зор. Остави на мене тази работа.       - Какво чак толкова си сложил в него? Злато ли?        - По-ценно от златото. Ще видиш.   Ела ми на гости и ще ококориш от радост очи-. рече Андрей като сграбчи и повдигна с лекота куфарите. - Ще изненадам жената, защото не ме очакваше днес. Дано няма чужди обувки пред вратата.       - Ами ако има?       Андрей не отвърна, а тръгна по- бързо нагоре по стълбището и Светослав задъхан го следваше. Двамата бяха съседи и когато стигнаха стълбищната площадка, пред вратата на Андрей забелязаха протрити мъжки ботуши, чиито кончове се дърпаха сърдито - единият наляво, а другият надясно.           - Май че имаш гости, а? -усмихна се с ирония Светослав и натисна бутона на електрическия змънец. Отвътре се донесе мелодията на песента “Калинка моя”.        - Не звъни! - Андрей го бутна с рамо, без да остави на пода куфарите. - Отваряй, нали знаеш, че вратата не е заключена.       В този момент на прага се появи продълговато мъжко лице с топчест като камбе нос и спусната над ниско чело къдрава и мазна коса. Лицето като ги видя се ухили , долната устна увисна още по-надолу , а горната целуна носа.       - Андрейчо, батковото, тридесет и три минути откак те чакам....      Гостът-посрещач, тоест камбестият нос, беше Пандо Гогов , началникът на транспорта , стар ерген, който всяка година се канеше да се жени за някоя рускиня, но все му се случваха непредвидени обстоятелства, които му пречеха да стори това.- На гости съм ти с Лариса от Сиктивкар- мърмореше под носа си Гогов и се опитваше да вдигне куфара, но не му се удаваше, затова го затътри с двете си ръце. От стаята излезе Маргарита, съпругата на Андрей, който като я видя пусна куфара, грабна я с двете си ръце , повдигна я леко и започна страстно да я целува       - Стига бе, ще я изядеш.Има време, нощите са  дълги като профсъюзно събрание.- изфъфли Гогов.       В багажа си Андрей носеше разнообразието на българската кухня: стъклени консерви от люти и сладки чушки, домашен суджук и купешка луканка, козя пастърма, цял еленски бут, ракия - гроздова и кайсиева, мастика, домашна баница, сланина, овъргаляна в червен пипер и чубрица и какво ли още не.       В подготовката на гощавката се заеха всички, дори и Лариса. Гогов се облиза, грабна пастърмата, понече да я реже, но Андрей я взе от ръцете му като разказа как от негов съсед откраднали свински бут и той се тюхкал , че навярно крадците не разбират от майсторлък и няма да им се удаде да го нарежат на тънки и прозрачни филийки както той умее. За кратко време масата заприлича на красавица, отрупана с благодатта за стомаха и веселото настроение. Звъннаха чаши, пиха се наздравици, като едната от тях беше по молба на Гогов, и разбира се , за предстоящата му женитба с рускинята, която като чу името си веднага зачерви млечнобялото си лице и наведе очи. Навън изглежда студът вилнееше, защото стъклата на прозорците бяха плътно покрити от скреж. Наздравиците се изчерпаха, вицовете за Тато, за Чапаев, Петка и Брежнев свършиха. Маргарита поднесе кафе като искаше вежливо да напомни на гостите, че е дошло времето да си вземат довиждане.       След разказите на Андрей   С ветослав се унесе в мисли   как   е прекарал отпуска си в България , но му се искаше макар за час да бъде в Москва при съпругата си, да се пошляе по улиците на грамадния град, а после да замине при старите си родители в забравеното от бога и господаря селце , сгушено в подножието на Балкана.       Отвън се чуха приглушени изстрели. Един, два, три.     - Пак избиват кучетата! - въздъхна Маргарита и подкани гостите да пият кафето, докато не е изстинало.     - Ами, ченгетата навярно са се напили и стрелят за удоволствие. - добави Гогов и пусна ръката на Лариса, която грациозно целуваше.       Милицията се намираше на втория етаж на съседния блок ,но вероятността някой да стреля оттам без повод, беше малка.”Кучетата,нещастните животинки!” - мислеше си Светослав, но изведнъж се сепна и скочи от стола. Та те ще застрелят Лорда, бездомната лайка, а може би мелез между лайка и кавказка овчарка, мъжкар , привързал се към хората с ватенки толкова силно, че сутрин без да го подканят, се качваше в някое автобусче и пътуваше до сечищата , а вечер се връщаше обратно.        Андрей сякаш разчете мислите му:    - Какво да направиш, претрепали са Лорда вече...А може и да се е спасил. Той е умно куче.        Оставаше последната част от гостуването - да се предугади съдбата по утайките в чашките изпито кафе. Гогов искаше да прояви своите внушени от самия него качества на оракул , но нямаше късмет за това. На вратата се звънна, песента се повтори няколко пъти и непознатият гост, недо чакал покана, заудря по вратата с юмрук, после сам отвори вратата и   влезе . Беше председателят на селищния съвет, комякът Коровин. От студа ли, от умората ли, от очите му прокапваха сълзи, лицето му бледнееше, устните му трепереха.       - Редактора...Къде е Святослав?       Андрей стана от стола и пристъпи към госта , за да се здрависа:       - Коровин , добре дошъл, сядай! -каза той и като усети полускритата гримаса по устните на госта, добави:      - Другарю Коровин, заповядай.       - Редакторът ми трябва!       Светослав трепна от лоши предчувствия:        - Тук съм!       - А-а-а, добре. - Блеснаха очите на Коровин.- Вземай фотоапарата и светкавицата и тръгвай бързо с мене!       - Защо бързате? Седнете! Пийте с нас по чашка ракия. Само за минутка... - Маргарита подкани госта, и знаейки обичая му, наля му пълна двестаграмова чаша с ракия.       - Добре, може. Ама...страшно...много...страшно. - каза Коровин задъхвайки се, взе чашата и изпи съдържанието й до дъно. - Хайде, Святослав, бързо!       - А водичка? Закуска? - погледна го подканващо Маргарита.       Коровин махна с ръка и повлече след себе си Светослав. Отбиха се в квартирата му , за да вземат фотоапаратурата и бегом се спуснаха по стъпалата надолу. В краката им се протри Лорда. Жив! Коровин посочи с ръка светещите прозорци на милицията. Продължиха бегом нататък.


Тагове:   сълзи,


Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dimitarjulev
Категория: Други
Прочетен: 53835
Постинги: 36
Коментари: 4
Гласове: 10
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031