*****          Светослав не можеше да заспи. Затвореше ли очи, във въображението му се появяваше зачервеното и тлъсто лице на Марат. Кичур черна коса се спускаше над зеленикавите му очи, а устата му изкривено се отваряха и от там се чуваше прегракнал стон:”О-о-о-о, а-а-а-а” Обръщаше се по корем, забиваше главата си във възглавницата, броеше на ум, но безуспешно. Стана, свари си кафе, запали цигара и седна в кухнята край прозореца. Що за човек е Марат? Защо Лео и бомжа го посещаваха? Реши да го посети втори път под предлога, че уж случайно е минавал и решил да се отбие. Дали щеше да го приеме стопанинът? А тези...стонове? Те са компрометиращи. Да не би там да има...публичен дом?       Може би. Стенанията много напомняха на секс-музиката от касетофона. Гогов не можеше да не знае кои са посетителите и посетителките на апартамента. Ето къде Лео носи порнографските снимки! Те сигур са направени от натура. Но защо Гогов рискува като го заведе в тази бърлога? По всяка вероятност това беше увертюрата. Искаха да го подготвят за нещо, очакваха да им бъде полезен. С какво? Като клиент не можеше да им бъде полезен, защото заплатата му беше на половината от тази на горяните. А може би Гогов с пияна глава го заведе там? Тогава Марат би измислил някакъв предлог, за да не ги приеме на гости. Ясно е, че и той е искал среща с редактора на вестника, но този път страничните компрометиращи шумове се оказали много по-силни отколкото друг път и са нарушили очаквания подготовителен разговор. Ако е така, Марат ще го покани да гостува втори път. Тогава не трябва да избързва, а да чака и да се преструва, че нищо не му е направило впечатление през онази вечер.        Скоро щеше да настъпи утрото. Оставаха около два часа до времето, когато трябваше да тръгне газката за Горни Мезен. Светослав не пътуваше охотно с началниците, скучно му се виждаше. А защо да не се качи в автобусчето на горяните? Изстърга скрежта от прозореца и погледна навън, където в далечината се виждаха светещите прозорци на ремонтния цех. Облече се бързо и тръгна нататък.       След като измина двадесетина крачки, чу зад гърба си стъпки. Някой тичаше след него, забави крачките си, за да го изчака. Приближи го запъхтян Гогов.       - Светославе, имам скромна молба към тебе...       - Какви молби са ти се прищели по никое време?       - Ама изслушай ме. Почакай!       - Не мога да чакам. Реших да пътувам с горяните. С Андрей.       - С горяните? С кавезето? Та там е студено, бе, човек! По-приятно е да се пътува в топлия джип и с началник на това отгоре, който мирише на одеколон. Началник ли е, все ще послужи за нещо...       - По-добре ми кажи за какво си тръгнал след мене! Аз знам с кого да пътувам...С тези дето ми изкарват хляба. Твоя също и този...на началниците.       - Не се сърди. Аз не за това съм тръгнал. Когато гостувахме на Марат бяхме доста сръбнали. Пък и там... у Марат, де, имаше гостенка...болна от...плеврит. Знаеш ли какви остри болки са това? Та затова тя пъшкаше и...Марат не можа да те запознае с нея.       - Поради тази причина ли си тръгнал да ме гониш?       - Не само за това. Марат те кани в неделя на гости. Ще прекараме много хубаво. И момичета ще има. Да знаеш какви красавици! Бриджит Бардо нищо не струва в сравнение с тях! Ти, само ела...       - Ще видим. Махай се сега от главата ми. - сопна му се Светослав, но Гогов продължаваше да върви след него запъхтян и изплезил език       - Повтарям ти, ще дойда. Можеш да спиш спокойно.       - Ще дойда в ремецето. Ключа трябва да взема от Андрей. Могат да ме уволнят, ако научат, че го давам през нощите на...       Отсреща се виждаше как Андрей огаси лампата на ремонтния цех и потегли с автобуса към селището. Двамата се дръпнаха встрани от шосето и го изчакаха.       След няколко напомпвания на педала Андрей спря автобусчето, което се подхлъзна, завъртя задната си част и прегради почти цялото шосе. Светослав и Гогов мълчаливо влязоха. Андрей изгледа Гогов като в погледа му се четяха думите:”Видя ли какво става? Все още спирачките не са в ред.!” Гогов не отрони дума, а само протегна ръката си. Андрей му подаде ключовете на цеха.       За да наруши тягостното мълчание Светослав каза бодро:      -:Андрей, ще пътувам с тебе до сечището.      - Както искаш.       Гогов се намеси с подмазваческия си глас:       - Хрумна ми една идея.      - Твоите идеи са все от този вид - дай ми две, за да ти дам едно. Не се познаваме от вчера - усмихна се Андрей.      - Не е така, Андрейчо. В твоя полза е идеята. Нека редакторът напише за тебе репортаж, щом ще пътува в твоето кавезе. Да разкаже как героически си ремонтирал колата цяла нощ...Охо...не цяла нощ, а цял ден... и как вторачен и бодър като бухал возиш горяните напред към...       - Хилядата рубли заплата за тях , а по две хиляди като поощрения за тебе и другите търтеи. - прекъсна го Светослав.       - Ти каза тази еретическа мисъл - отговори му Гогов. Да не мислищ, че нашата работа е лесна? Колко критики ядем! Службата ни винаги виси на косъм.      - Освен критики ядете и мечешки суджук и запивате с най-хубавото вино, почивате през лятото в най-луксозните станции по Черноморието и в планините. Така ли е? - попита го с ирония Светослав.        - Светльо, така е било, така и ще бъде! Да не мислиш, че има идеална правда и справедливост в света? Там, където е властта, там са и благата и парите. - почти проплака Гогов.       От тези откровени думи Светослав ,сякаш отрезня, в съзнанието му мина светла вълна която изтри преживяното през безсънната нощ и той погледна в очите Гогов. Те бяха широко отворени и му се сториха по-топли и човечни, отколкото друг път. Този път пред него не беше онази подмазваческа личност, онзи хитрец, подлец и двуличник.       Всъщност в Гогов се приютяваха две личности: на демона и ангела. “Не са ли всички хора такива? Не съм ли и аз такъв? - помисли си Стевотслав. Думите на Гогов предизвикаха откровеността му:     - Ти си бил човек, бе Гогов! Вземаш мислите от главата ми.Знаеш ли защо дойдох тук? Не за пари!       - Хайде, де!       - Миналата година срещнах в софийския ЦУМ горянин. Питам го как е в Коми, а той ми отвръща: Корупция, връзкарство. Велинградската и пазарджишката началнически мафии командували. Щом си от този край и си близо до началниците, леко ще ти е. Може и герой да те направят. Рекох си: Тръгвай Светльо, нататък! В днешно време не може да има корупция и мафия! Всички имат равни права на труд и получаването на благата от този труд.Ще разоблича мафията, връзкарството...       - Светославе, твои приказки ли са това? -Намеси се в разговора Андрей. - Кого ще разобличиш? Надигнеш ли си главата, ще ти бият дуспата.       - Знаеш, че съм написал няколко критични статии. Разобличих далаверите в търговията, даването на апартаменти с връзки, ураджийството...       - И какво от това? Тези, които критикуваш, бълха ги охапала. Трябва да им се реже от заплатата. В затвора трябва да се пратят, но помни ми думата - ако продължаваш да си слагаш пръста в раните им, ще те изгонят в България, а ти имаш семейство в Москва. Къде ще мърдаш? Щеш не щеш, ще им играеш по гайдата.       Андрей вече беше спрял на спирката и в автобусчето влизаха мълчаливо прегърбени едрите секачи - мустакати, брадати, с навъсени вежди, като очите на някои от тях бяха кървясали от безсънните нощи, прекарани в гуляи, или компании на момичета.        - Тези приказки не са за сега.        - Да, Андрей. Сам не зная защо започнах този разговор. Изглежда отдушник ми е трябвал - отговори Светослав.        Гогов слезе от автобуса, направи няколко крачки и се върна.       - Андрейчо, внимавайте, лоши предчувствия ми тежат на душата. - рече той и прегърбената му фигура се загуби в здрача, осветяван от бледата светлина на електрическите лампи по стълбовете.       - Този какво ни плаши? - каза момък с рижа брада, която приличаше на пух, и седна на първата седалка.       - Трябва да е препил снощи. - добави друг.       - Май че е началникът на транспорта - допълни чернокос и с тъмно като на циганин лице  голобрад момък и седна до рижия.        - Дреме ми на дядовия като е началник! Познавам го добре.- намеси се къдрокос момък, с големи мустаци, изглежда бригадирът, защото заогледа дали всички са влезли в автобуса. и каза на шофьора:         - Да тръгваме, Андро! Всичките шестнайсет човека са тук.         Андрей включи на скорост, подаде плавно газ, но автобусчето потегли и спря. Опита втори път. Получи се същото. Изпсува и слезе.        - Онзи с кривия нос май ще излезе прав. - каза бригадирът.       - Той е като вещица - допълни рижият - Прилича на баба Яга. Да не би да ни е омагьосал?       - Може, но ако ни е пробутал повредена кола кой ще ми плаща надника - продължи бригадирът -Неговата заплата е вързана в кърпа, а нашата?        - Не бой се!- намеси се в разговора Андрей, който вече се качваше в автобусчето. - Ако няма за тебе, няма да има и за него. Нали ти ги храниш?        Моторът на автобусчето запърпори, задрънчаха ламарини. Този път потеглянето излезе успешно и плавно.Секачите вдигнаха яките на шаячните си ватенки и се унесоха в дрямка. Очите на Андрей също се затваряха , но той вторачи поглед към хоризонта, където мержелееха белоснежните борове. Отрупаните с обилен сняг дървета изглеждаха като гиганти, които спяха в очакването на деня. Бавно и еднообразно минаваха километър след километър.        Стигнаха край първата горска къщичка, направена от борови стволи с орнаменти на националната българска дърворезба. Тук всеки пътник можеше да се подкрепи с чай , или кафе, да изяде по някоя мекица или пирожка със зеле.       - Бригадире, ще пиеме ли чай? - тихо, за да не събуди дремещите, попита Андрей.       - А?- сепна се бригадирът.       - Да спирам ли до чайната?      - Не спирай! Сънят е по-сладък от чая.      Светослав почувствува нещо меко да се утрива в краката му. Спусна ръката си надолу и опипа козината на нещо лъскаво и топло. Лорда. Никой не беше забелязал кога се е промъкнал. Почувствувало човешката ласка кучето заскимтя и облиза с език ръката му. Светослав извади парчето салам, което носеше за всеки случай и му го подаде. Лорда го глътна наведнъж и отново за благодарност облиза ръката му. Андрей го погали и погледна към Андрей.         “Как издържа този човек!- мислеше си за Андрей Светослав. - Ще трябва да го заговарям, за да не заспи.” Намери място зад гърба му , тесновато, затова силно присви колене и започна разговор за България - колят ли прасета край Нова година, правят ли домашен суджук и наденица, стигат ли парите...     4         Наближаваше стръмно място, след което следваше завой и Светослав замълча, за да не отвлича вниманието на шофьора, който вече натискаше газта и набираше скорост да преодолее възвишението. В този район пътят беше доста хлъзгав и колкото по-натоварено бе превозното средство, толкова по-добре се движеше то. Изкачиха вече хълма, сега трябваше да се внимава, защото следваше завойчето. Отсреща беше тъмно като в рог и боровете изглеждаха като надвесили се над стесняващия се път демони. Появи се струполил се върху шосето ствол и Андрей успешно, без да занесе встрани автобусчето, го заобиколи, но след няколко мига, без да бъде натисната спирачката дори,, колата, набрала скорост по нанадолнището, се унесе стремглаво надолу.      Светослав чувствуваше как Андрей се старае да овладее обезумялото автобусче, как           помпи и натиска плавно спирачката, която сякаш не съществуваше и се инатеше като магаре. Колата все по-силно се устремяваше надолу, макар и в очертанията на заледеното шосе.       Отсреща се появиха искри на загасващ огън, после грамада от полегнали борове; Светослав извика неволно от уплаха, но безсилието, че нито Андрей, нито той могат да направят нещо смразяваше кръвта му..последва силен трясък в предните стъкла на автобусчето.       Спящите хора, зашеметени от дрямката, се стреснаха. Някои от тях паднаха на пода, другите, които бяха напред, държаха рцете си пред очите, в които бяха попаднали разбити стъкленца, или прашинки от тях. Тези, седнали в задната част на автобусчето, уплашени се блъскаха към вратата за да излязат навън. Лорда яростно залая, после страхливо започна да се овърта около краката на хората и да скимти. Фаровете огаснаха. Отвън като изневеделица засвистя вятър, промушваше се през изпочупените стъкла и брулеше лицата на хората. Дочуваха се стонове и викове” Помооощ!”,” Боли, майчице!”        Андрей лежеше клюмнал и прегърнал кормилото, счупено стъкло се беше врязало в бузата му, под слепоочието. Светослав сложи кърпичката си на раната му като искаше да спре изтичащата кръв, но го смрази безпомощен вик: “Панчо! Панчо е мъртъв!” Крясъкът се чуваше отдясно на Светослав. Погледна нататък и изтръпна.;в стомаха му премина тъпа и ужасна болка и не му се вярваше, че това, което е пред очите му е истина.. В тъмнината различи човек, прободен от върхара на боров ствол. Тъмно петно като змия плъзна по ватенката му - кръв. Този човек беше Рижият - стиснал в предсмъртната си агония проболия го върхар.       Лорда се блъскаше о вратата. Живите хора започнаха да трошат стъклата, за да излязат навън. Светослав се опита да натисне бутона, за да отвори вратата, но Андрей го беше притиснал с тялото си.        - Скачайте през прозорците! - извика той, но хората уплашени и без неговия вик се промушваха през тях и тупваха на снега. Чувствуваха , че може да последва нещо още по-страшно от това, което преживяват. Стъклата на прозорците раздираха ръцете и главите им и кръвта багреше белия сняг, който започна да вали обилно, сякаш изпратен от природата, за да прикрие кървавата трагедия.       След като влезе свеж въздух от изпочупените прозорци Светослав усети да идва отвън дим. Вероятно автобусчето е попаднало върху тлеещия огън и всеки момент то можеше да се запали. Той показа главата си през едно от счупените прозорчета и ревна:        - Хей, лукови глави, огъня гасете, огъня ,мамка ви...       Хората започнаха да гребат сняг с окървавените си ръце и да гасят пламващия огън под  автобусчето.       Някой беше хванал железен лост и се мъчеше да отвори вратата, но през това време Андрей, чието лице масажираше Светослав, се съвзе, огледа се и проплака:        - Страшно!        И като видя прободените от стволовете мъртви хора, изрева:        - Майчице! Майко мила!       После скочи, взе лоста и сам отвори вратата. Извади от джоба си електрическо фенерче и освети седалките наоколо.       Рижият беше мъртъв. Мургавия , седнал до него - също., а следващият държеше с последните си сили върха и стенейки умираше.        На пода, повалени от боровете лежаха зашеметени още хора. До тях имаше кръв. Може би на мъртъвците, може би тяхна. Светослав и Андрей гледаха с широко отворени очи страшната картина, която се открояваше все по-ярко поради просветляващият се ден. Дребен на ръст момък прегърна седалката и започна да плаче като дете.       - Събличай ватенките! Хвърляй ги на земята! .- извика Светослав , но всички го гледаха очудено и не помръдваха.        - Хора ли сте или животни, че не разбирате какво ви се говори! - ревна Андрей. - Събличайте ватенките!        - Има ранени. - тихо каза Светослав., но всички го чуха и започнаха да се разсъбличат и да разстилат дрехите си по снега. Двама от тях влязоха в автгобуса, а другите се вкупчиха около вратата. Светослав се опита да освободи от притисналото го дърво момък, но той извика от болка.       - Недей! Ще умре. - каза бригадирът-. Ще трябва да дойде лекар.       Лекар?! В такава ранина лекар? Кой ще го извика? Стоновете на лежащите на пода затихваха. Горяните ги поемаха внимателно с ръце и ги поставеха на разстланите ватенки навън.Към прободените от дървените стволове никой не се осмеляваше да се приближи. Лорда, подушил човешка кръв, повдигна глава и започна жално да вие. След няколко мига, подучули воя му, се обадиха вълци, но воят им беше жаден и злокобен. Като ги чу Лорда затихна, козината му настръхна. След това започна да лае срещу тъмнината , откъдето пробляснаха няколко искрици - очите на приближаваща глутница вълци.        Светослав погледна часовника си. Следващият автобус трябваше да мине след около час., но ако пътниците му бяха спрели за чаепитие, щеше да дойде още по-късно.  Замисли се. На около три километра от тук, в тайгата, трябваше да се намира дървената къщичка на руснака чичо Толя. Имаше такива къщички, в които всеки пътник можеше да пренощува.   Там ще намери винаги хляб и сол, вода, кибрит, съчки. Лош човек ли си, добър ли си, щом си изпаднал в беда, добре си дошъл. Жалко, че телефон нямаше, а и пътят не беше шосе,а обикновена горска пътека, която снегът вече затрупваше. Човек не можеше да се обърка, защото клонките край нея бяха окастрени, та дори и снегът да я прикрие опитният горянин не можеше да сгреши.       Неотдавна в нея приют намери странен човек, когото наричаха чичо Толя. Странеше от хората, но въпреки това те го уважаваха и разказваха невероятни неща за него: можел да лекува всякакви рани и болки, но като че ли някакъв грях му тежал на душата. Други намекваха, че е избягал затворник още от времето на войната с германците, но малко хора можеха да се похвалят, че са разговаряли с него и ако са посещавали къщичката, са го виждали там. Чичо Толя отбягваше среща с хората в нея    и когато се появяваше гост, той изчезваше някъде. Къде никой не знаеше., дори и седмици да минаваха. И все пак имаше непринудени срещи.   Беше лекувал успешно раните на трима ловджии, пострадали от мечки. Те разказваха, че той почти не ги е мазал с нещо, а само галел ръцете им от близко разстояние и от това чувствували топлина. Тези, които ги слушаха, се смееха с глас:”Как може от нищо нещо да става?!” Разказваха още, че чичо Толя имал интуиция да усеща като звяр от далечно разстояние присъствието на хора. Даже и присъствието на зверовете, с които ужким дружал ,защото имал за охрана глутница вълци и една мечка.        Светослав знаеше къде се намира къщичката на чичо Толя , защото я беше посещавал заедно с Лорда. Тогава защо не изпрати кучето там?         Чичо Толя ще го разбере и ще бъде полезен с нещо, не напразно хората говорят за добрите му дела. Но ако не си е в къщичката? Риск губи, риск печели.       Вятърът се усили и се превърна в буря , която забрулваше от върхарите снега и засипваше шосето , което можеше да се отрупа с преспи. Прегърбен горянин, който се овърташе около двигателя на кавезето ,извика уплашено, така, че даже тръпки полазиха по гърба на всеки, който го беше чул.       - Убил съм го! - и започна да плаче    като дете и да вие   като животно.       Светослав позна гласа на Андрей. Отиде при него и видя под предните колелета на кавезето труп, който не можеше да бъде на друг човек, освен на шофьора на лесовоза, чиито върхари бяха пронизали горяните. По всяка вероятност е слагал съчки на загасващия огън , който е трябвало да му служи не само за сгряване, а и за стоп-сигнал на машините, които се движат отсреща, предупреждение, че автомобилът му е получил авария, че мястото е опасно. Свършил си е работата човекът, но трагедията е била неизбежна, защото автобусчето се беше унесло след завоя, тъй като спирачките му преди това не смогнаха да намалят скоростта и да предотвратят силния тласък на хлъзгането.       От видяното езикът на Андрей набъбна, устните му затрепереха и той започна да къса дрехите си, да ги хвърля, да се търкаля по снега и да крещи: “ Аз съм убиец! Чувате ли ме, убиец съм? Ето го колегата. Смачкал съм го!” - и плачеше ., късаше дрехите си и се хвърляше на земята. Някои от момчетата се опитаха да го укротят като го изправиха на крака и му осукаха ръцете зад гърба., но Андрей като перушина ги отхвърляше с крака от себе си . Светослав се приближи, погледна го в очите, но там срещна погледа не на човек, а на озверяло и безумно животно. Без да съзнава какво върши, подтикван от непознат досега за него инстикт, събра пръстите си в юмрук и го удари със все сила в лицето. Андрей престана да крещи, но продължи да плаче тихо и да скимти като куче.       - Не си убиец! - ревна Светослав - Не си!      - Виждаш ли кръвта? Тече... Тече...       След като чу тези думи хладна змия сякаш попълзя по гърлото на Светослав. Що за живо същество беше Лорда, мислите ли му четеше, брат ли му беше, хвърли се срещу него и го ггледаше право в очите.      -Лорд, там ! При чичо Толя , там. Бягай.!       Кучето продължаваше да върти опащка и да го гледа изпитателно.     - Там! - викна с все сила Светослав, сграбчи кучето и го целуна по муцуната. -Там!     Кучето го погледна въпросително и жално, облиза ръката му и с плавен и изящен скок потъна сред боровете.       Хората се окопитиха.; едни запалиха огън, други разчистваха снега и завиваха с ватенките си ранените си другари, търкаха лицата им да не измръзнат, движеха ръцете и краката им, за да възбуждат кръвообращението. . За това се досещаха без да си спомнят някакви инструкции, защото този, който живее в тайгата, получава мъдрост първоначално не от книгите и новородените мъдреци, а от девствената и жестоко дива природа. Основният й закон беше: Движиш ли се, ще ти бъде топло, жив си и докато не си бездвижно тяло, ще те има. Не за това ли горските животни са пъргави и елегантни? Това не се отнася , разбира се, за цариците на гората, като мечката, напри мер. Но тя не е толкова мързелива, както хората си я мислят. През зимата тя пести енергията си, за да живее през лятото .        Ние, хората, увлечени от страстта си да опознаваме природата, литнахме в Космоса и търсим неоткриваемите й от векове закони с чувството , че сме зависими от нея и ако я опознаем, ще я овладеем,но от хилядолетие не ни се удава това и тя, неблагодарна от общуването ни с нея, ни отвръща с бедствия и в края на краищата поема всеки от нас в земната си пазва и тогава търсим Бога там, където го няма. За нас той е в небето, но всъщност е в самите нас, дори    във всяка мравчица , мърдаща по планетата. Чакаме бога да се спусне от небето, макар че той , това сме ние, защото сме негови чеда,; ние не можем без него и той не може без нас..       Възкресението - това е нашата надежда. Но дали Бог не е във всеки един от нас и ние всеки ден го разпъваме на кръста... Умират ли хора от глад в което и да е кътче на земята, умира бог, пролива ли се човешка кръв някъде, не е ли божия тя? Отделяме ли бога от себе си, ние сами се отдаличаваме от него и отиваме в неизвестността. Тогава...защо богатият е богат, а бедният беден? Чии чеда са те? На бога и дявола ли? Не вижда ли бог всекидневните трагедии? Не вижда ли невинните момчета, прободени от върхарите на боровете? С какво са виновни те? Получава се омагьосан кръг: Бог е в нас и ние сме в него. Но когато умираме, защо той не умира? Не е ли за това, че животинското в нас живее от памтивека; борбата за съществуването на индивида , човека, опошлява съзнанието му и го превръща в звяр. Но защо тогава животното може да бъде по-добро и човечно от самия човек?       Това чувство и тези мисли обземаха Светослав след като Лорда се стопи в дебрите на  тайгата.Почувствувал умора и безсилие се облегна на автобусчето. Искаше му се всичко преживяно досега да бъде сън, след събуждането на който да се усмихне , да си изпие кафето си и да запали цигара “Феникс”. А не можеше ли да се върне събитието като на филмова лента, да се спре кадърът в момента, когато се качваха в автобуса и да не продължи повече? Не. Още от по-рано. От срещата с Гогов. По-добре Андрей да му беше стоварил юмрук по муцуната и да се откаже да пътува с неизправния технически автобус. С трошката. Нямаше тогава върхарите на дърветата да прободат момчетата като със шиш...       Та нали Гогов предчувствуваше, че ще се случи нещо. Съвестта го е мъчила, ако я е имал... Тогава...страхът го е възбудил... Ако е очаквал беда, може би е имал надежда, че ще се измъкне от отговорност, че друг ще отговаря за нея. не е ли всъщност така устроен животът.Един работи, друг обира благата на труда му, един върши греховете, друг плаща за  тях...” А съвестта? Ще му дава ли възможност да заспи спокойно? Нима няма да чуе воя на кучетата, когато превозят труповете в моргата?       “Гогов, спи си в топлите завивки, гадино!” - мислеше си Светослав и сълзите бликаха в очите му. Чувствуваше се отмалял, искаше му се да има криле и да литне високо над боровете и да закрещи:”Спасете ни!”       Разсъмваше и вихрушките превръщаха сивия здрач в бял Дочу се бодрият лай на Лорда. , който се втурна към хората , повдигнал главата си и сякаш искаше да им каже нещо, което те не можеха да разберат. От гората се показа грамадна около два метра човешка фигура, наложила на главата си нещо подобно на ушанка, и облечена в самоделна шуба, или по-скоро подражанието на шуба, от мечешка кожа. Когато непознатият приближи , момчетата видяха пред себе си едър човек с рошава побеляла брада, с овлажнени и блестящи кафяви очи и дълги ръце с четвъртити и мазолести длани.; в лявата стискаше остър нож .“Чичо Толя!” - веднага проблесна тази мисъл в съзнанието на Светослав.         Беше прав. Наистина този човек беше чичо Толя.         - Что вФ наделали? - рече тихо непознатият с глас, който сякаш излиза от дълбочината на тялото му, и като забеляза изумените погледи на момчетата, добави: - Что вь1 на меня смотрите как на чучело?         Без да дочака отговор той се втурна в автобусчето, забави се за миг там и се показа приведен на вратата. Всички видяха как от очите му течаха сълзи, може би от студа, а може би... НО НЕ ТОВА ГИ ОЧУДИ И НАКАРА ДА СЕ СМРАЗИ ОТ ВЪЛНЕНИЕ КРЪВТА В ЖИЛИТЕ ИМ. На чист български език , макар и с лек акцент, но с топъл глас, горският човек каза:        - Помагайте! Ранени хора още има. - и когато влязоха да му помогнат, продължи:        - Внимателно! Ха сега ги сложете на ватенките. Какво сте се окумили? Я се погледнете какви мъжаги сте! Правете носилки!        - От какво?        - Как от какво?! Ето я гората!        Светослав се приближи до горския човек, който започна да вади от пазвата си върви, направени от животинска кожа, и го попита:       - Вие кой сте?       Старецът укорително го погледна изпод рунтавите си бели вежди.       - От гората ли сте? От...къщичката?- продължи Светослав.       - От там съм. Сега това ли е най-важното?       - Знаете български език, а не общувате с нас.         - Баща ми е общувал. - усмихна се непознатият.         - Извинете. - каза Светослав и понече да тръгне.          - Чакай! Аз съм горския човек, когото наричате чичо Толя. Казвам се Анатолий Иванович Железков . Баща ми е българин. Удовлетворих ли любопитството ти? А сега дръж вървите и опъвай! Носилките трябва да са здрави. Ще пренесем ранените в моята къщичка на топло. Има пряк път до нея. Всяка секунда е скъпа. Разбираш ли? И бърза помощ да дайде, ще бъде късно, защото ще мине много време, докато ги пренесат в болницата.         За кратко време чичо Толя направи четири носилки , здраво опасани с животински върви. Поставиха в тях тези от ранените, които той избра, и ги понесоха към горската къщичка по прекия път, който той показваше. Останалите момчета трябваше да дочакат първото кавезе, или джипката на началниците, които щяха да минат от тук. Бурята не затихваше. Чичо Толя се обърна и викна, надвишил воя й:         - Приберете ранените вътре! Вятърът скоро няма да затихне. Ние ще се върнем.  Едва сега Светослав се досети за Андрей, който също беше ранен. Той не се виждаше.        - Стойте! Андрей го няма.        - Никой никъде да не ходи. Тайгата не се шегува. - каза Строго чичо Толя. - Ако в бурята  един се загуби, другият, който тръгне да го търси, може също да се обърка.       - Но той може да се самоубие! - проплака Светослав.       - Не е ранен тежко, нали?       - Не е. Само бузата му кърви.     -    Ше оцелее. - кимна му, с глава чичо Толя , за да продължи да върви и посочи ранените с ръка - Тези момчета имат само една надежда и тя е в нашите ръце.