5

 

      В единствената стая на дървената къщичка лъхаше още топлина и й придаваше домашен уют. Печката-кюмбе, направена от варел, пускаше леко дим от недобре затварящата се вратичка.

     -  Подкладете печката! - по войнишки изкомандува чичо Толя. - Сложете внимателно ранените на пода! Измийте си ръцете. В килерчето има вода. Правете това, което ви кажа! Не ви препоръчвам да излизате навън, освен ако ви се допикае, или нещо подобно ви се прииска.

     От сложените борини в печката,    огънят    бързо се разпали и стана още по-топло , замириса на чам и на нещо друго, особено и непознато досега.  Навярно лъхът на потта и съсирената кръв от раните, примесен с мириса на многото треви, които висеха по стените, придаваше тази особеност.

      Пострадалите от катастрофата лежаха вече полуразсъблечени на пода; някои от тях с притворени клепачи - други с широко отворени очи, и стенеха от болка.  Само един бе поставен на дървения нар в ъгъла, далеко от прозореца, и от стомаха му , някъде около ребрата, стърчеше клонката, която го бе пробола”Това е раненият, който искаше да извади проболото го дърво! - помисли си Светослав. -” Нима е жив?”

       В този момент към дървения нар се приближи чичо Толя и започна да разсъблича ранения.  Разтвори клепачите му.

     - Жив ли е? - попита Светослав.

     - Жив е...

     - Ще живее ли?

     - Зависи от нас и...от самия него. Не бива повече да го пренасяме от едно място на друго. Нито с носилка, нито с автомобил.

      - Само с въртолет, но той не може да кацне тук.

     - Тогава къде? Освен това има буря.

     - Наблизо има заледено блато. Ще трябва да се отсекат двадесетина бора, за да се разшири теренът.

    - Не е ли опасно за въртолета? - попита Светослав  и си помисли, че едва  ли някой от началството ще изпрати въртолет. Чичо Толя, сякаш четеше мислите му, каза:

    -  Опасно е, но велможите-началници трябва да рискуват. Трябва да се спаси животът на момчетата. Майки имат, братя ,сестри, приятели...Длъжни са   да изпратят въртолет. Иначе е срамно и позорно. Ще посоча най-безопасното място за кацане. Войната ме е научила на много неща.

      - Войната?

      - Да. Войната, момче. Бил съм ... пленник, немски шнапс съм пил  и в Блългария съм бил, и още къде ли не съм бил. Разприказвах се. Отдавна не съм говорил български, но много често даже си мисля на този език. Особоно когато се разболея или мисля за татко.

      Чичо Толя вече привършваше промиването на раните с непозната за Светослав течност.  Целуна по бузата ранения на одъра и пошепна:”Ще се оправиш, мойто момче. Иначе не бива” и сетне каза заповеднически:

       - Тръгвайте след мене, за да проправим място за кацането на въртолета! Сега ще ви видя какви сте горяни. Жалко, че не взехте със себе си поне един бензинопил.  Но “когато колата се обърне, пътища много”. Така се казва на блгарски, нали?

  

      - Точно така. - отговори Светослав.

     -   А ти как се казваш?

     - Светослав.

      - Славик значи, или...Славчо. Тогава значи ти си журналиста?

     - Аз съм журналиста.

     - Знаеш руски език. Каква е близката руски поговорка?

      - После дождика в четверг.  

     - Да. Нещо като “След дъжд качулка.” Славик, за да не се разпиляваме всички по тайгата, ти трябва да останеш при ранените, а ние ще идем до блатото. -  Каза чичо Толя и донесе от килерчето две стоманени брадви с къси дръжки. - Хайде, момчета, да вървим! Облечете се добре. Студено е.

 

                                                               ******

 

       - Вода! - простена мургавият момък, поставен на пода.  

       Светослав взе гарафата от масата, но се спря. Може би  болният имаше висока температура. Сложи свободната си  ръка на челото му.  То гореше. Пипайки слепоочието му, усети  едва долавящ се пулс . Не бива да му дава вода! Намокри памуче и накваси устните на  ранения.  А защо да не направи компрес на челото му? Памучето е малко, но може да се разстели.  Ех, ако имаше амидофен, или други лекарства за понижаване на температурата!

       Наоколо се виждаха само билки и някакво шишенце със сироп, но Светослав не знаеше за какво служат. Някой потропа пред вратата.  Идваше чичо Толя. “Слава богу” - зарадва се Светослав.

      Чичо Толя видя компреса на челото и се усмихна леко., но не каза нищо; наля от съдържанието на шишенцето една лъжица и  я поднесе до устните на мургавия момък.

       - Оставих момчетата да секат дърветата край блатото. Бурята затихва. Ще захлади повече. Това е хубаво. Въртолетът няма да потъне, но някой трябва да се върне при автобуса, за да уведоми началниците да го изпратят.

       - Анатолий Иванович, Вие казахте, че сте били в България...Във Варна ходили ли сте?

Златните пясъци виждали ли сте?

      - Златните пясъци ли каза?

      -  Да. Има такъв почивен комплекс.

      Чичо Толя въздъхна:

      - Славчо, не съм виждал никакви златни пясъци, но златните и урановите мини няма да забравя,не в България, разбира се. По-добре да си мълчим, защото който много знае, добро не вижда.

      Чичо Толя замълча.  Светослав седна на стол край прозореца.  Личеше, че вятърът беше затихнал.  Боровете не потрепваха, сняг от тях не се сипеше.  Желязков, Желязков. Въртеше се тази фамилия в съзнанието на Светослав.  Иван Желязков! Та нали така се казваше братът на баба му, заминал още преди Октомврийската революция да работи в Украйна като градинар. По времето на гладът в Поволжието получили писмо от него. В плика имало снимка , на която се виждала едрогърдеста, но изпита от непосилния селски труд украинка, съпругата му, самият дядо Иван- мустакат и загорял чернокос  селянин, с изпъкнали скули, и петте им деца.. Най-голямото било момиче- снажно като майка си, още две момичета и две момчета. Едното било одрало кожата на баща си - мургаво и скулесто, а второто - светлокосо  като майка си. В писмото дядо Иван пишел, че иска да се завърне в България. Други подробности нямало, но тогава целият свят знаел, че в Русия и Украйна върлували глад и болести.

      Бона, полуграмотната баба на Светослав, веднага заръчала да напишат под диктовката й отговор:”Мили ми, бате Иванчо, мерсим ти за хабера, ама и туканцък не е цвете за мирисане. Който си няма земица, ша гладува, баща ни, както знаеш, имаше нивици, но като ги разделихме на осемтях дечурлига, остана за всекиго по много малко. То дето пишеш   че  дъщеричката ти се е изучила за дофторка е убаво, но нали знаеш, че ние туканцък много    по дофторя не ходим, сами се лекуваме, щото всичко пари струва.  А пари откъде да вземем?

      Да ти се похваля - имаме си с мъжа ни Димитър две момичета - Радка и Цанка, и двама пишлаци -  Кольо и Миал. Освен туй си имаме две биволици - Ружа и  Дела.  Дела се омалачи в събота, та малаченцето го кръстихме Събка.  Ружа е много опърничава, все с червени очи ни гледа, ама като яде сопата, се укротява.  Тъй, че не сме съвсем бедни - мляко има, сирене има, ама пари няма. Та стой си, батьо Иванчо, на дупето, щото тука не е за тебе с толкоз гладни гърла. Седем чиляка сте, не е шега работа! Да сте живи и здрави и помни, че след лошото идва хубавото. Тъй е наредил Господ!”

                                                Кака ти Бона

                                и другите около нея - Митьо и дечурлигата

      Не се сбъднало пророчеството на баба Бона, че след лошото идва добро, макар тъй да е наредил Господ, защото макар хората да му се кланяли в черкви и параклиси , правели прегрешения - леели човешка кръв и отново се молели пред иконите, за да им бъдат простени греховете.  Дошло най-лошото - война! Връзките с Иван Желязков се изгубили и не се възстановили даже след войната. Не получили от него повече писма, нямало го на предишния адрес.

      Тези спомени се въртяха в ума на Светослав и той си мислеше, че може би чичо Толя е един от синовете на дядо Иван. Едва ли, вероятно цялото севмейство е загинало.  До този извод той стигна още когато беше в България.  Получи писмо от председателя на съвета в с. Софиевка, Днепропетровска област, където е живял дядо му Иван:” Уважаеми другарю, длъжни сме да Ви съобщим, че в нашето село наистина е живял такъв човек, Иван Желязков, и е работил като фурнаджия, но тук по времето на войната е бил фронт и дирите му са се изгубили безследно.  Къде е никой не знае. За него научихме от старите хора.”

       Времето минаваше. Дядо му Димитър и баба му Бона умряха. Остана само снимката  да напомня за изчезналите му роднини в Украйна. Беше загубил надеждата да ги открие в огромната страна, защото по времето на войната са загинали милиони хора , стотици хиляди са  безследно изчезналите.

      И ето сега, без сам да знае защо, му се искаше  чичо  Толя да е синът на дядо му Иван.  Фамилното име Желязков породи в него надежда.  Въобразяваше си как чичо Толя ще каже, че е от Софиевка, ще си спомни, че има роднини в България, ще спомене името на баба му Бона. Насълзен от радост ще се хвърли да го прегръща  и ще му разкаже за големия му род  в България.

       Разбира се,че ще го покани на гости. Нека види красотата на България:  чистият и златист пясък на морското крайбрежие, изворчетата в полето, прохладните дъбови гори, мурите на Рила, Родопите и  Пирина, прохладните сенки на чердаците на Рилския манастир.  Ще го заведе непременно във Велико Търново, за да види останките на  средновековния  град, да се полюбува на меандрите на река Янтра и живописните къщи над нея.

      Боже! колко неща може да му покаже в България! Ще се отбият в някоя механа на брега на морето, ще пийнат гроздова ракия с шопска салата, ще вкусят печена скумрия на керемида ,зачервена отгоре,  после като сръбват бялото и изстудено вино, ще нарежат пастърма, така, че парченцата й да бъдат прозрачни.  Парите ще стигнат, получава директорска заплата - петстотин рубли.  Няма нямане - както казва комшията му - Чакъра.  

      Чичо Толя може да остане да живее в България.  Той е работен човек, ще го научат да сади домати, да се грижи за зеленчуковата градина.  А и пенсия ще му дадат. Тогава защо да не го покани да гостува в България , даже и да не му е роднина? Симпатичен човек изглежда, благороден е,  с добри очи, в които не личи злоба или хитрост.

      - Слава, какво се унесе край прозореца?

     - А? - сепна се Светослав, сякаш събуден от сън.

      - Спиш ли?

      - Май че съм задрямал. Топличко е тук.

      - В шкафчето има варено месо. Вземи и го нарежи, за да нахраним момчетата като дойдат.  Хляб  няма. Ще сварим каша. Мамалига.

      Когато изпълняваше заръката на чичо Толя , устата на Светослав неволно пророниха:

      - Анатолий Иванович, Вие откъде сте родом?

      - От Украйна. Не е важно къде точно, нали?

      - Много е важно.

      - Вие , журналистите, сте много любопитни, но ако искаш да пишеш за мене в някой вестник, няма да стане. Аз съм бивш каторжник, лагерник...Е, мина  ли ти меракът?

      - Напротив! Ако сте били политически...нали ви реабелитираха след 1956 година?

      -Така е, моето момче, но аз избягах от лагера още преди това. Зная, че някои от нас са реабелитирани, но се крия, защото нямам паспорт, та и защо ми е тази книжчица? Следователно,  не съм адресно регистриран. Моят адрес е: Анатолий от тайгата.  Избягвам хората, много зли и алчни са станали.  Не говоря с тях, защото няма за какво.  С кучето може да се разбереш, даже и с вълка, но с човека едва ли... Хората ги избива на политика, все някакви лозунги издигат, някакви фикс идеи.  За пари човек продава и брат си.  С тебе разговарям, защото ми харесват очите ти.  Състрадателни са.  Когато човек изпадне в беда, тогава най-добре се разбира характерът му.  Привличаш ме с още нещо, но сам не зная с какво. Чувствувам те като близък човек.

      - И аз така Ви чувстувам. - прошепна развълнуван Светослав.  - Благодаря.

     - Няма за какво да благодариш.  Казвам това, което мисля Отдавна не съм говорил с човек.

       - Говори се, че общувате с животните. Може  ли да се разговаря с тях?

       - Труден въпрос. Някои от животните убивам. Трябва да се преживява.  Вълците душат около мене, но никога не ме нападат. Мечките - също.  Вашата черна овчарка, как й викате, не зная, е и мой приятел. Чух лая й отдалеко и веднага тръгнах след нея.  Така открих катастрофата.  Животното иска ласка, биеш ли го, ще избяга от тебе..  То разговаря с очите си, скимтенето и лая. Ако искаш да знаеш - даже и с опашката си.  Хайде, слагай обяда, че момчетата идват.

      - Чичо Толя, Вие не ми отговорихте откъде сте родом.

      - Нали казах. От Украйна.

      - Но откъде точно?

      Секачите безуспешно се опитваха навън да отворят вратата.  Старецът махна с ръка, с което искаше да каже, че няма смисъл  да се разговаря на тази тема, и с лек жест отвори вратата.  Секачите наобиколиха малката масичка.  и  без много да дъвчат, преглъщаха хапките печени на жарата питки и вареното месо..  .

 

     - Ех, да има сега по сто грама водка! - въздъхна някой. 

     -  Даже и по петдесет да бъде, доволен ще съм. - добави друг.

     - Не ти ли се иска гроздова ракия със салатка?-  пошегува се друг.

     - Шамар по врата му се иска. -  каза трети. .

      В този момент чичо Толя донесе литрова бутилка и каза:

      -  Уморени и развълнувани сте и по малко може да сръбнете. Пиенето разтушава душата. , макар и временно.

      Секачите си напълниха дополовина чашите; изпиха ги до дъно и очите им се напълниха със сълзи.

      - Няма смисъл да се пие на екс. Самогонът, ракията де, е качествен . направен е от горски плодове и билки. Много е силен. Почти като спирт е.

      Обядът свърши. Секачите повече не докоснаха чашите.  Навън хоризонтът беше се  прояснил и всички   мълком се молеха в себе си времето да не омеква, за да може да се приюти въртолетът върху леда на блатото. Надяваха се, че момъкът ,който  тръгна към селището,  вече е известил, че в къщичката има ранени. 

      Чичо Толя се усмихна,   стана  и неволно погледна през прозореца. Отсреща по малката полянка, която се откриваше пред къщичката, направо през снега, с юнашки крачки се движеше като горила огромен човек, още по-едър от чичо Толя, сгушил косматата и брадясалата си глава между вдигнатите си рамене.

    - Той е, мръсникът му с мръсник! - процеди през зъби чичо Толя.- Коконът дофтаса!

   Светослав и момчетата се бяха изправили и гледаха през прозореца.

   - Лягайте на пода! Крийте се! - пошепна им  чичо Толя , леко открехна вратата и викна  към  приближилия се вече на тридесетина крачки човек: - Хей, Степанич, махай се! Върви там, откъдето си дошъл!

      Непознатият се преструваше, че не го чува и продължаваше да върви напред.

      - Стой на място, мръснико! - ревна чичо Толя.

     - Иванич, по-вежливо, защото... - непознатият се спря и замаха с юмрук. - Видиш  ли го?

Мечка може да смачка.

      Светослав не можа да разбере как за миг в ръцете на чичо Толя се появи карабина, от дулото на която блясна огън и куршумът събори снега от надвисналата клонка над вратата.

Непознатия, горилата отсреща,   заби тялото си в снега, но  още с падането му, от там проеча изстрел. Стреляше с револвер. Куршумът отлющи трески от вратата. Дочу се гласът на  Кокона, който вече се беше скрил зад заснежен дънер:

      - Иванич, курво такава,  какво се правиш на светец? Пусни ме да се стопля!

      - Не мога. Гости имам.

      - А-а-а, маце ли си докарал? Ама, става ли ти палката, дъртако? Ха-ха-ха.  На ти  моята целувка!

      Последва нов изстрел, веднага след който непознатият се приближи още по-близо до къщичката. Дочу се отново гласът му.

       - Да дойда и аз да я бодна, а?

       В отговор чичо Толя отново стреля срещу него.

      - Не си хаби барута, бе, стара мършо! Хайде да се разберем!

      - Казах ти, няма да те пусна в къщичката.

      - Добре. Аз съм гладен и нямам цигари... Хвърли ми, и да не ми викат, повече Кокон, а лайно, ако не се махна.

      Чичо Толя му подхвърли хляб и цигари като на куче. Кокона дълго ги търси в снега и като ги намери, тичешком се скри в гората, над която вече кръжеше въртолет.  В селището бяха узнали за катастрофата и идваха на помощ.

 

                                                                          

                                                                              6

 

 

      След появяването на въртолета и бягството на Кокона чичо Толя потъна като че ли вдън земя.  Светослав разбра това, едва когато лекарите влязоха в къщичката, а след тях -  почти цялото българско и руско ръководство. Не можеше да е излязъл навън, защото щеше да го забележи . Таван къщичката нямаше, мазе - също, защото подът беше поставен направо върху земята и покрит със загладени борови дървета Къщичката се състоеше от малко полупрагче, стая и коридорче, което водеше към продълговато и тясно килерче. Имаше само два ниски одъра,  където  не можеше да се скрие такъв едър човек.  Светослав се разходи из килерчето, но не видя допълнителна врата. Къде ли се е скрил чичо Толя?

      Лекарите похвалиха момчетата за грижите , за първата помощ, която са оказали на ранените  и дори се очудиха как тези грубовати момчета са успели да сторят това.  Когато изнасяха ранените Светослав забеляза, че в гърдите на ранения момък върхарът не стърчеше вече, а раната бе майсторски превързана ,не с парцал, а с истински бинт.   Кога и как е сторил това чичо Толя , той не беше забелязал, и му се струваше  невероятно да се измъкне боровия върхар без момъкът да простене. Той би трябвало да крещи от болка.

      Ранените бяха пренесени внимателно и бързо на премръзналото блато. Въртолетът се приземи успешно и те бяха  поставени в него.  Останалите хора се изнизаха като нишка по отъпканата пътека  към шосето, където ги очакваха автобусите и джиповете.  Светослав се забави в горската къщичка.  Струваше му се ,че чувствува присъствието на чичо Толя, че той е някъде съвсем наблизо , че  дори го наблюдава от някъде  и ако протегне ръката си, ще го хване за рамото си и ще каже: “Остани, имам много неща да ти разкажа...” Светослав извика “Чичо Толя! Обади се!”, след това с неохота тръгна  след опашката от хора.

 

                                                                                *******

 

 

      Всички бяха потресени от жестоката катастрофа, която отне живота на петима души, включително живота на шофьора на лесовоза, на когото автобусчето бе разбило главата. 

Специален самолет превози труповете на загиналите до Сиктивкар, а от там оловните им ковчези отлетяха  с друг самолет за  София.

      Започна разследването, за да се установи причината за катастрофата и разбира се, виновникът да бъде наказан.  Очакваха го минимум десет години затвор, по всяка вероятност в мрачните зандани на северната република, тъй като произшествието беше станало на нейна територия.; присъда жестока за южняк, макар и да е привикнал към суровия климат на Севера.

      Неофициално  за главен виновник считаха Андрей, който още тогава в стресово състояние тръгна през виелицата , за да търси помощ. Последва го Лорда.  И двамата имаха късмет, макар че вятърът затрупа пътищата, защото срещнаха автогрейдера, който трябваше да разчиства  шосето.   Стоплиха се в кабината му.  Шофьорът обърна назад и пристигна до първата чайна, която имаше телефонна връзка със селището.

      ...Офицер от следствените органи на Министерството на вътрешните  работи на Коми, заедно с представителя на българската милиция , подполковник Горчев,  разпитваха останалите живи и здрави горяни в една от канцелариите на съвместното дърводобивно предприятие. 

 

 

                                                                                   ********

       - Седни! -  сякаш се бяха наговорили, почти в един глас казаха двамата милиционери - Горчев и руснакът.

      - Благодаря. - отвърна Светослав.

      - Това е редакторът, нали? - попита руснакът.

      - Да. отговори Горчев.- Този-  дето пише пиперлии-статии.

      - Тогава ще  разчитаме на компетентни и верни отговори  на въпросите ни. Нали, другарю редактор?

     -  Да.

    Руснакът вторачи погледа си в очите на Светослав и запита:

   - Отговорете ми къде бяхте и с кого вечерта преди катастрофата? Пихте ли алкохол?

   - У Пандо Гогов бяхме. Пихме много малко.

   - Колко малко? Петдесет грама? Двеста грама?- намеси се Горчев.- Андрей колко водка изпи? И само водка ли?

   - Много малко пихме, по стотина грама. Андрей само да е близнал питието...Рижски балзам.

   - После  какво правихте? - продължи руснакът.

   - Аз се прибрах в квартирата, а Андрей замина за ремонтния цех, за да оправя колата..

   - Каква беше повредата?

   - Съеденителят и спирачката не бяха в изправност.

   - Неизправни ? Защо тръгнахте на път тогава?

   - Каквото смогна, Андрей   ремонтира, но от пръдня боя не става.

   - Редакторе, от всичко става ясно, че вие сте тръгнали на път с неизправна кола. Защо?

   - За това би трябвало да питате началника на транспорта - Гогов.  Той  много добре знаеше в какво състояние е кавезето. И не само тази кола. е в окаяно състояние.

   - Оставете Гогов на мира! - намеси се отново Горчев.  - С него ще имаме специален разговор.

      Руснакът стана от креслото, запали цигара и закрачи из стаята:

      - Този въпрос ще изясним с Гогов.  Ти по-добре разкажи как според тебе стана катастрофата.! Интересуват ни всички подробности. Всички! За нас и...съда те са от изключителна важност. Разрешавам да се увличаш в описание  даже на природата, времето и настроението на пътуващите и шофьора, особено на шофьора. Да не би да е задрямал на волана? Хайде!Слушам.

        Светослав  усети болка в гърлото. Устните му лепнеха .Духотата в стаята стягаше тялото му и то се обливаше в пот. Понечи да отвори уста, но думите засядаха в гърлото му, езикът му набъбваше, нещо тежеше като камък в стомаха му.  Страшно му беше да си спомни за станалото, за върхарите, проболи хората.

      - Защо мълчиш? Говори! - сепна го гласът на руснака.

     - Не може ли да опиша всичко на лист?

     Подполковник Горчев и руснакът се спогледаха.

    - Може, но поне сега ни разкажи нещичко. После ако искаш роман пиши! - пошегува се Горчев.

    “Хитра работа!” - помисли си Светослав.- “Искат да направят сравнение на това, което сега говоря с това, което ще напиша. Ако нещо не съвпада, ще ме разпитват още.  Добре. Щом искат и пейзажи ще им опиша.”След тези мисли думите сами излизаха от устата на Светослав и сякаш не той, а някой друг говореше вместо него:

       - Приближаваше четиридесет градусов студ.  Тихо беше. Върхарите не мърдаха. В автобуса всички мълчаха. Седях зад Андрей. Той беше бодър. Не спеше. Той никога не можеше да заспи зад волана, защото е як българин. И е много честолюбив и добър човек.  Каже ли нещо, ще го изпълни. Опитен шофьор е. Има награди. Той...

      - Има откъде да му вземем  характеристиката! - прекъсна го Горчев, а руснакътдобави:

     - Опитен? Има награди? Защо тогава направи катастрофа?

     Светослав го погледна в очите и каза:

     - Искате да кажете, че виновникът е Андрей?

    - Каквото искам да кажа си е моя работа. Продължавай да разказваш! Време за губене няма.

      Светослав продължи:

      - Андрей караше автобусчето бавно, внимателно.  Тъкмо изкачвахме хълмчето на сто и първия  километър, където следваше завой и... тогава...

      - Какво тогава? - нетърпеливо го прекъсна Горчев, понеже Светослав говореше тихо като че ли сричаше от книга думите си. - По-високо говори! Не мънкай под носа си!

      -  Тъмнината покриваше всичко наоколо. - продължи Светослав. - Подсилваше я мъглата, която фаровете едва- едва пробиваха, но всъщност пред нас си оставаше една белота, завоят оставаше в сянка,  в тъмнината.  Там някъде трябва да е бил лесовозът, в който... се ... набучихме. Но преди това край нас витаеше гробна тишина, само леко се чуваше пърпоренето на двигателя. Момчетата дремеха, искаше им се всяка минута да използуват за сън, защото тежка работа ги чакаше. Знаете какво е да поваляш с бензинопила грамадните и заснежени борове,нали? В този момент аз гледах напред и не разговарях с Андрей, за да не му отвличам вниманието. Та... обкръжаваше ни тишина и белота...

       - Престани с тази поезия! - разсърди се руснакът. - За тишина и белота ми говори! Опиши подробно какво стана по-нататък! Не видяхте ли лесовоза пред вас? Самият ти не го ли забеляза? Зад него е имало накладен огън и предупредителен триъгълник.  Не ги ли видяхте? Не зърнахте ли шофьора на лесовоза, който се е греел на огъня? Как можахте и него да сгазите?!

      Андрей мълчеше.  В спомените по-нататък следваше страшното: трагедията, кръвта, прободените от върхарите момчета, виковете. Двамата милиционери с укор и очакване го гледаха. Боже! Може би и той самият има вина, защото трябваше да зебележи всичко и да кресне на Андрей:”Удряй спирачките! Лесовоз има пред нас!” Никой не беше видял навреме лесовоза и тлеещия огън. Впрочем и да бяха ги видяли нищо нямаше да могат да направят край завоя, защото спирачното разстояние беше късо, а и самите спирачки отказваха да си вършат работата. Не разговаря ли тогава с Андрей, за да го разсънва? Светослав  въздъхна и продължи:

      - Като се спускахме по нанадолнището пред нас се изпрече паднал бор. Андрей сполучливо го заобиколи, но пътят беше заледен и ние се унесохме надолу по шосето. -  След като замълча тихо добави: - Не видяхме веднага огъня и триъгълника.

      - Добре, не сте ги видяли. - втренчи острия си и   изгарящ поглед Горчев. -  Какво направи Андрей след като се унесохте надолу?

      - Не мога да си спомня. Затворя ли очи, пред мене се появяват телата на убитите момчета.

      - Длъжен си да си спомниш! - руснакът сложи ласкаво ръкато си на рамото му. - Редакторе, спомни си! С това  ще помогнеш на Андрей. Зная, че сте големи приятели.  Тряб

ва да си спомниш всичко точ в точ.

      Светослав вдигна главата си. Как му се искаше да измисли нещо, даже да излъже, или да намери тези вълшебни думи, с които да спаси от затвора Андрей.  В деня когато стана катастрофата близки хора на Андрей доведоха четиригодишната му дъщеричка  Росица на която много й хареса детската градина, и особено това,  че децата говорят на непознат за нея език, но са си оставили българската думичка “”Мама” и си я употребяват.

      - Спомних си! - продължи уверено Светослав. -  Андрей се опита да намали скоростта със спирачката, но трябваше по-продължително да я помпи и това му отне време.  Никакъв предупредителен триъгълник и огън не се виждаше. Може би да е загасвал огънят и да не се е виждал. Честна дума! След това знаете какво стана?

      Офицерите от милицията мълчаха. Замълча и Светослав.   

  .

      - Не знаем. Продължавай по-нататък! - каза Горчев.

      - По-добре да бяхме паднали в канавката, а то...- въздъхна Светослав. - След като се ударихме о лесовоза стана още по-тъмно. Фаровете се бяха строшили.

      - Станало е тъмно, но е можело да  бъде много светло, ако се беше запалил резервоарът  на автобусчето, защото сте налетяли върху огъня. Тогава и тайгата щеше да пламне и да стане чудо невиждано. Знаше ли какво е това горски пожар?. Страшилище на страшилищата! - зафилософствува руснакът.

      - Зная. Виждал съм такъв пожар. Ние смогнахме да загасим огъня.

       - А как се досетихте да отнесете ранените до горската къщичка?- рече руснакът, и недочакъл отговора, продължи: - Хубаво сте направили, защото и нов огън да бяхте запилили, малко с това можехте да им помогнете.Огънят грее отпред, а студът отзад смуче.

      - Това, което сте направили с ранените е похвално- допълни Горчев. - Може да се каже, че сте им спасили живота Но...какво стана тогава с Андрей?

      - Андрей изпадна в стрес. Трудно , болезнено преживя трагедията, която стана за минути пред очите ни.  Освен това някакъв върхар беше му разкървавил лицето. Бил е за кратко време замаян от удара.

      - - Так-а-а, зашеметен  - каза руснакът. - После започнал да крещи като бесен. Това вече  знаем от другите свидетели.

      - Така си беше. Ударих го  по лицето и той се съвзе - каза Светослав като не разказа   че  после Андрей бе започнал да плаче като дете.

     Неизвестно защо руснакът сложи показалец на слепоочието си и запита:

      - Защо Андрей не дойде да ви помага, когато носехте ранените до горската къщичка?

      - Не забелязахме как е тръгнал по шосето към чайната. Искал е колкото се може по-скоро да съобщи  за катастрофата, за да дойде помощ. За съжаление в овтобусчето нямаше  аптечка.

      - Защо нямаше аптечка? Как може без аптечка? Полага се!  - каза нервно руснакът,  явно разстроен от това, че разговорът не отива натам, където той заинтересован - да се намери виновник за катастрофата.

      Светослав мислеше, че не може да има само един виновник, защото причините за катастрофата са цяла верига: неизправният в техническо отношение автобус, падналият бор на пътя, поледицата... Мислите му течаха светкавично и болезнено и той чувствуваше как  пу

  сира кръвта в слеоочията му и му се искаше да изкряска:”Оставете ме на мира!”

Здравейте , аз ви представи сайт, където всички безплатно - софтуер, игри , софтуер , филми , тапети, Photoshop и много Дурга , но не можете да намерите тук е всичко необходимо , програми, игри, софтуер , книги, списания , филми , отидете люлка, безплатно <a href=http://www.alfa-z.info/> сваляне на игри MRP </a>

Винаги пресни Нод 32 ключовете тук <a href=http://www.alfa-z.info/26730-klyuchi-dlya-nod32-na-25092011.html> Нод 32 Keys </a>
Тук можете да изтеглите всички най-новите филми безплатно <a href=http://www.alfa-z.info/film/> филми за безплатно </a>