7

 
       Светослав излезе огорчен от канцеларията на милиционерите . Та той извърши предателство спрямо Анатолий Иаванович!Свободата, към която е привикнал горският човек можеше да се замени с решетките на затвора или телената ограда на някой лагер., защото щеше да стане ясно че чичо Толя има пушка. А как може без пушка в тайъгата, която не само го пази от зверовете, но му  осигурява и прехраната! Тези, които  си имаха  законно оръжие скитаха незаконно из тайгата  и избиваха мечки, зайци, елени, птици.... Избиваха

 ги в  големи количества, а чичо Толя си позволяваше дивеч толкова, колкото да преживее. Не търгуваше с лова си както другите.

      Що се отнася до Кокона, навярно той е престъпник и на съвестта му тежи не едно убийство. Светослав считаше, че спрямо него не е извършил предателство, но спрямо чичо Толя!.. Трябваше да предприеме нещо, докато не е дошла милиция от Сиктивкар .  Тя можеше да долети със самолет от гражданската авиация, а можеше и с въртолет. Да, разбира се, че с въртолет, защото самолетът излита доста късно. Трябваше да се добере до горската къщичка и да предупреди чичо Толя за грозящата го опасност. С колата на началниците? В никакъв случай! По-добре ще бъде да пътува с автобусчето, което превозва горяните до сечищата на Горни Мезен. Ще слезе край чайната на сто и първия километър и от там...Тогава разстоянието се удължава с три километра и ще станат общо шест. Може отново да се заблуди в тайгата.  Трябва да вземе със себе си Лорда.

                                                                    

                                                                        ****

 

        Светослав реши да вземе кучето в квартирата си, за да не би сутринта да  не успее да го открие, но не го намери никъде в района.  И сутринта не го откри и затова огорчен се качи в автобусчето. Отново пътуваха по същия път, край същите грамадни и заснежени борове; и пътниците бяха почти същите -  омърлушени и сънени, зъзнещи млади хора - горяни.  Настроението на Светослав сега беше  съвършено друго - мрачно, с предчувствие за нещо лошо, даже не само лошо, но и страшно,  Слава Богу, ще слезе преди да стигне мястото на катастрофата. Близо до чайната щеше да намери, пътечката, която би трябвало   да го  отведе до горската къщичка.

       За жалост не му се удаде да открие пътечката, а някаква друга, много тясна и направена от горските зверове.  С чувството на обида от себе си, че не е преценил трудностите и не е успял да вземе за спътник Лорда Светослав тръгна по шосето като постоянно се оглеждаше назад и се вслушваше да не би да идва кавезе или началническа джипка, за да може да се скрие в гората.  Така трябваше да стигне до мястото на катастрофата, където беше сигурен, че ще намери пътечката към горската къщичка.  Все пак успя да я открие и въздъхна облекчено, даже му стана весело, защото вече му оставаха около тридесет-четиридесет минути път. Надяваше се да завари там чичо Толя, ако не, щеше да го почака докато дойде. Дано изпрревари милиционерите, които непременно щяха да дойдат . Но ако го  заварят?  Ще намери оправдание. Ще каже , макар да не е много убедително може би, че пише репортаж за случилата се катастрофа и по тази причина е дошъл .

         Едва ли някой щеше да му повярва. Органите на сигурността  не са толкова наивни, за да не се досетят, че не за репортаж е дошъл в къщичката, че не  се е заблудил, а е дошъл , за да предупреди горските отшелници, че ги очаква арест. В този случай нищо добро не го очаква и последствията могат да бъдат много тежки. Най-лекият вариант е да  го изгонят от работа, да го изпратят в  България като над него ще надвисне черното петно в характеристиката, а може би и в досието му, политическа дъмга, която никога  няма да може да изтрие; поискаше ли да постъпи на работа, веднага и направо в очите щяха да му заявят, че е политически неблагонадежден човек, че е съучастник на престъпници от голям калибър в Русия.  Не само криминални бандити, но и  политически заговорници, втурнали се да нарушават законите  на социализма и да петнят дружбата  между руския и българския народ. 

      Не това щеше да е най-страшното:  след като го изгонят от Русия, той щеше да бъде нежелан за тази страна, в която оставаше детето му -  в един телефонен разговор жена му съобщи, че е бременна и много й се иска бъдещото им дете да бъде момиче и Светослав се пошегува и каза, че той вече си е дал поръчката, потомъкът им ще бъде непременно момче. Тогава съпругата му отговори, че по-важното от всичкото е новороденото да бъде живо и здраво.  Да. Съпругата и детето му щяха да си останат в Москва и трудно щяха да преживяват със заплата от 90 рубли, възнаграждението на Наташа като литературен сътридник във вестник “Литературная газета”.  Ще мине време и детето навярно щеше да попита къде е татко му. Какво трябваше да му отговори? Да скрие истината?

       От тези мисли краката на Светослав се сковаваха и му се искаше  да се върне обратно в селището, да остави на произвола на сдбата слабо познатия за него горски човек, защото и в затвора да го пратят, все пак щеше да е жив поне.  Но предишната негова позната, Надеждата, му напомняше , че всичко ще премине тихо и никой нямаше да научи за измяната му към официалните власти.  Надеждата... Светослав често пъти си мислеше, че е неудачник и в това той се увери преди години в България, когато завършваше единадесети клас във Великотърновската вечерна гимназия, където живееше на квартира и понякога в събота и неделя се връщаше в родното си село.

      Веднъж сънува сън, че печели от спорт-тотото и ясно като на екран му се появиха цифрите:  4,5,8,20,23,35. Той скочи от леглото си и се втурна в другата стая, където спеше брат му Искрен: “Братле, пиши следните числа. Сънувах ги! Ще спечелим!”

      ...Беше неделя срещу понеделник.  Рано сутринта той замина за Велико Търново и през следващата събота не се върна в родното си село, не пусна фиша с числата, които му се бяха присънили  като беше уверен, че брат му ще стори това.  В неделя късно вечерта мина край спортния тотализатор, погледна излезлите числа на тиража и се вцепени. Не можеше да повярва на очите си.  Там пъстрееха написани с червен фолмастер  числата, които беше сънувал.

       - Печеля, мамка му! - изрева той така силно, че даже един възрастен човек го изгледа учудено.

      - Какво ти стана, момче?

      - Печеля! - задъхано му отговори Светослав.  - Много пари печеля, човеко! Тръгвай с мене.

       - Къде?

       - Ще видиш! На хубаво място ще те заведа.

      Светослав покани още двама-трима познати, които срещна, после още и се събраха десетина човека. Цялата тази солидна група седна в механата на бай Митьо Манолов, който правеше най-хубавата рибена и гъбена чорба в града и предоставяше богат избор от месни деликатеси и алкохолни и безалкохолни напитки.

      Митьо Манолов  като разбра причината за радостта на Светослав, въпреки че си беше възпълничък,  се разшъта чевръсто и напълни масата с различни лакомства. Сметката от 384 лева записа като вересия. Направо от механата Светослав се спусна по каменните стъпала , които водеха до гара Трапезица  и се качи на нощния влак,   и можа да стигне  рано сутринта в родната си къща.  Още от вратата викна: “Искрене,  режи от свинския бут и наливай вино! Ще празнуваме! После ще викнеш комшиите”.

      - Какво има бе, бате? - попита сънен брат му.

      - Как какво? Не се прави на ударен!

      - Нищо  не разбирам. Изпит ли си взел?

      - Най-големият изпит в живота, мойто момче! Печелим от тотото! Сигур ще минат десе   ттях хиляди. Цяла къща може да се купи с толкова пари!

      Искрен се ухили до уши и двамата седнаха с  пълни чаши  край масата.

      - Наздраве! - викна Светослав. - За победата!  А сега, я ми покажи  фишчето!

      - Какво фишче?

      - Как?! Не си пуснал фиша?

      - Мислех, че ти ще го пуснеш. Нали ти  сънува числата?

      Четири месеца Светослав изплаща дълга си към бай Митьо  като пишеше по някоя епиграма  в местния вестник “Борба”, но краят на дълга не се виждаше.  Най-после бай Митьо махна с ръка и му опрости борча.  като му каза, че от тук нтататък не му се полага водка и сливовица, а само боза и газирана вода.  Препоръча му да не играе на комар повече с държавата.

      ...Та ако маркототевщината му още продължава  би трябвало в къщичката да завари не чичо Толя, а милиционерите , които да го попитат: “Куда пошел, блядь?” Това не биваше да става! Още отдалеко  ще огледа къщичката  и поляната.  Но ето че той стига вече! От комина към небето се извива дим. Някой има в къщичката.  Може би това е чичо Толя.  А може да е закъсал по пътя ловджия и е дошъл да се сгрее.  В такава ранина...едва ли. Чичо Толя е. Само той и никой друг!

      Все пак Светослав, за да се застрахова от непредвидена среща с непознат човек,  не тръгна по пряката пътечка през полянката, а през гората като се криеше зад заскрежените храсти.  Стигна до къщичката и погледна през  малка пролука на заледеното прозорче.

      Анатолий Иванович  седеше с гръб към него и печеше на въглените на печката месо, което беше опушило с  дима си стаята.  Светослав понечи да почука на вратата, но се сепна От коридора се приближи грамаден човек, разсъблечен по риза.  В него Светослав позна Кокона.

      - Изпиках се в килера. - рече важно Кокона , сякаш беше извършил геройска постъпка.  - Олекна ми. То било голямо удоволствие да се пикае на топло.

      - Простак! - през зъби му отговори Анатолий Иванович. - Има една българска поговорка: “Те го пуснали под одъра, а той се качил на одъра!”

       - Какво лошо съм направил? И Брежнев даже пикае. Може и да се напикава. Откъде да го знам.

     - Да пикая в устата ти! - сопна му се Анатолий Иванович. -  Я по-добре отвори прозорчето, че много се задими.

      - Ти какво приказваш? Нали знаеш, че не търпя такива приказки. Знаеш , че съм серт човек и мога главата ти да откъсна като на пиле.

       - Няма да ме уплашиш. Виждал съм такива като тебе. Казах ти, отвори прозорчето!

       Светослав се придърпа към стената.  Кокона лениво се придвижи напред и отвори прозорчето.  Сега Светослав се боеше да погледне вътре, но разговорът там се чуваше ясно, даже се долавяше в тишината и пукотътът на горящите  съчки в печката.

      - Опече ли месото? Гладен съм.  - беше гласът на Кокона. - Аз и сурово ще го ям.

    - Да се задавиш дано!     

    --А-а-а, не така!

     - Защо да не се задавиш? Има случаи, когато хората се задавят от лакомия.

     - Ти приказваш тъй, че сякаш аз съм много лош човек.

     - А какъв си?

     - Добър. Малко хора съм претрепал.

    - Милиционерите ти ли уби?

       - Не съм аз,  Анатолий Иванович.

      - Не си ти, а някой мръсник като тебе. На. Яж!.

       Вероятно Анатолий Иванович беше хвърлил месото, защото се чу как то тупна на пода.

      - Защо ми хвърляш кокъла? Куче ли съм?

       - Не си куче, а звяр.

      - Сега ще ти откъсна гръкляна!

        Чу се боричкане.Светослав се престраши и погледна през прозорчето.

      Блъснат  от Кокона Анатолий Иванович лежеше на пода, край него димяха въглени от кюмбето, съборено от боричкането и политнало в ъгъла.  В ръката на Кокона блясна самоделен нож и той се втурна озлобен, с широко отворени очи  и с потекли лиги от устата.

     - Ще те заколя!

      Анатолий Иванович ритна с крак ръката на Кокон и ножът хвръкна в ъгъла, където жаравата от съборената печка вече  се беше разискрила.  Роговите черени на ножа започнаха да се топят от топлината и замириса противно. 

      Кокон се втурна напред за да вземе ножа, но Анатолий Иванович, вече изправил се на крака,  го тласна силно с двете си  ръце   и той политна,  спъна се в падналия стол зад гърба му и се просна до вратата, но стана бързо и се затича към закачения на стената гащиризон и измъкна от джоба му револвер.

      В този момент Анатолий  Иванович вече държеше  ножа в ръката си, а Кокон - железния къс, бълващ пламък и олово.

      - Хвърляй ножа, муцуно!- процеди през зъби Кокон.

      - Стреляй, гад! -  разгърди се Анатолий Иванович , но не пускаше ножа от ръката си.  - Немците ме бесиха два пъти - оживях.  Кучета ме ръфаха в Колима - оживях.

      - Ножа!

      Анатолий Иванович с рязък жест хвърли ножа и той се заби в стената.

      - Това е друга работа. - продължи  Кокон. - Сега аз съм силният и ти можеш да ме целунеш отзад.  Ха-ха! Откога не си целувал, дъртако?

      - Силен си, но акълът ти е слаб.

      - Не съм  слаб. Колко магазини съм ограбил. И за това трябва акъл.

      Докато разговаряха Кокон бавно обличаше гащиризона, изглежда се готвеше да напуска къщичката. Много добре. Той не трябваше да знае, че идва милиция, за да ги арестува  Мястото му е или в гроба, или  в зандана.

       - Животно си ти, Кокон. Звяр!

       -  А ти какво си? Дърт пръч!

       - Човек съм.  Не съм крадил, не съм убивал...

      - Лъжеш! През войната колко фрица си пречукал. Те не са ли хора?

      Анатолий Иванович замълчаПосле дълбоко въздъхна.

       - Не бъркай с пръст в раната ми, мръснико! Това беше , война беше, но хора не съм убивал, защото бях пленник.

       - А-а-а, замъчи ли те това...как го викахте вие? хинтилигентните......Съвестта.

      - Мъчи го този, който я има.

       - Не ми трябва съвест, пари ми трябват, защото с тях всичко се купува.  Съвестта е нужна на будалите.

      - Без мозък и сърце няма съвест.

     - Мозък ли? Аз обичам панирания мозък.  Може и да е варен, но да е суровичък - говореше Кокон, вече облякъл гащиризона и не изпускащ револвера от ръката си.  - Ти, козльо, ял ли си суров мозък. Пил ли си сурова кръв? Аз ако искаш да знаеш, съм ял даже  жива мишка. Знаеш ли как цвърчи в устата. Голямо удоволствие!

      Не получил отговор, Кокон продължи:

       -Такова животинче ядох, когато избягах от пандиза само с един тенекиен нож в ръката си.  Ето този! - посочи той стърчащия нож в стената.  -  А суров мозък ядох като дебнах едно сърне в гората Майката и кльощавото й копеле.  Дебнах ги два дни гладен като вълк, докато открих леговището им.  Дъртата не можах да хвана. Изглежда сърните имат остър слух.  Но малкото сграбчих и му отрязах главичката с този нож.  Бавно я рязах, за да си направя удоволствието като гледам как му мърдат краченцата.  Чакай! Защо да не отрежа и тгвоята глава като на сърненцето? Та да продължа. Защо му рязах главата бавно ще запиташ.  Трябваше да си отмъстя за това , че ги гоних толкова дълго време.  Добре, ама сол нямам, кибрит нямам, а съм гладен. Без сол много е сладко сърнешкото месо.   Пих от кръвчицата му, сцепих с ножа главичката му и му изядох топлия мозък.  Ей с тези два пръста бърках в черепчето му, което приличаше на тиквичка.

       Като слушаше тези думи Светослав  мислеше, че сърцето му ще се пръсне от вълнение, толкова се беше ускорил пулсът му, че не чувствуваше студа, който сковаваше тялото му.  Не можеше да повярва, че в света може да съществува такава жестокост.  Не знаеше Светослав, че след време, без сам да знае, щеше да яде шишчета от човешко месо!

      Може ли някой да предскаже човешката съдба?  Кой я предопределя?Коя е тази сила, която тласка човека  към страшни физически и душевни мъки?, към стресови положения, към унижения и беднота, а други към щастие и житейски разкош? Има хора, които са собственици на богатство, с което може да се прехрани една България.  Защо съществува несправедливостта в света?

       Кокон вече слагаше на главата си олисялата и мазна заешка шапка.

      - Виждам, че те отвращава това дето говоря - каза Кокон като се приближаваше с насочен револвер към Анантолий  Иванович . - Кажи ми тогава, дърто куче, какво би направил ако беше на моето място? Два-три дни  не си ял. В корема ти бушува Октомврийската революция, краката ти треперят  и нямаш сили да ги мърдаш. Станал си на кожа и кости.  Не мозъка на сърненцето ще ядеш, а и говното си ще излапаш, ако  има какво да акаш.

      - По-гаден от животните си, Кокон. Стига! - каза Анатолий Иванович и направи крачка встрани,   като триеше очите си,  които сълзяха от дима.

      - Козльо, стига се таралежи! Стой   си на дупето! - каза Кокон като пъхаше в джобовете си недопеченото месо. -  С тебе  избягахме от Колима след като умря бащицата Сталин. Знаеш ли, че той е по-голям престъпник от мене?. Всички гении са престъпници, защото тяхната слава идва от поклоните на робите им. Забравил ли си старо гнидо, какви мъки преживяхме?  Нали знаеш колко кокали гният в блатата на Колима. И тука също...

      Анатолий Иванович седна на стола, но веднага стана и направи крачка напред към въглените, които вече горяха. на пода.

      Кокона опря дулото на револвера в челото  му.

      - Не мърдай! Слушай какво ти говоря, иначе ще ти пръсна тиквата! Сега това пищовче е началникът. И царят, и господарят.  - рече Кокона , ухилен до уши и подхвърли револвера, но  когато го  улови  в ръката си, изтрещя изстрел.

      - Виждаш ли?- продължи Кокон. -  Догърмя се на пушкалото и то само гърми.  Можеше да попадне в главата ти оловото. Спомняш ли  си колко случайни изстрели ставаха в лагера? Случайни, но винаги на месо.  Бог взел, бог дал.

       - Кокон, защо не се изпариш тихо и кротко. Не се прави на артист. познавам те.

       - Ще се махна, но ще ти кажа още нещо, пръдльо.

      - Дръж си езика зад зъбите, сволоч!

      - Ще си го държа, защото си е мой, но твоя ще извадя от кльощавата ти муцуна.  Слушай ме! От малък искам да кажа на хората нещо, но те винаги ми даваха ритник по задника.  Боли ме душата....

      - Душа имаш ли, Кокон? - тихо го попита Анатолий Иванович.

      Кокон се разяри и стреля в пода.

      - Имам! Знай, че всяко убито   ченге е една душа, пратена при господа...ако го има... Господ си взема душата, а оставя костите в пръстта.

      Кокон се изхрачи, присви устните  си,  погледът му зашари из стаята.

      - Още нещо трябва да взема за из път. - добави той.

      - Вземай каквото искаш и се пръждосвай от очите ми! - каза Анатолий Иванович и поля огъня с водата от гарафата.

      - Няма смисъл! - погледна го с крива усмивка Кокон. -  Тази къща ще изгори заедно с тебе. Нещичко още ще ти кажа.  Първом ще те попитам: Кой си, от каква националност си? Вижда се, че не си руснак. А в Колима  кой се е замислял за такива неща?

      - Българин съм.

     - Българин? Та нали майка ти, както казва някога, е украинска курва?    

     - Остави майка ми, животно! -  извика Анатолий Иванович и с неочакван удар удари Кокон по лицето, който също бързо реагира и го ритна в слабините.  Анатолий Иванович се присви от болка, а Кокон с насочен пистолет срещу него, продължи:

      - Аз също съм интернационалист, костилко  гнила!  Дядо ми е чеченец, а баба ми - еврейка. Значи баща ми е чеченоевреин,  а  майка ми е рускиня. Кажи ми тогава кой съм аз -  чийто баща на баба ми се казва пък Абраам  Русланович Кизил? Не знаеш, защото не ти е ясно кой си самият ти.  Още нещо ще ти кажа7 Аз убих ченгетата  в Усугорск.  И тази...комячката... Очите й трябваше да извадя...От дете мразя ченгетата, видя ли пагон, повръща ми се.Те трябва да се избиват, защото са лакеи на властта, която е кръвопиец като кърлежа. Погледни колко чиновници-службаши има навред! Въдят се като хлебарки. Кому е нужна хлебарката. Мачкай я!

      - Не се съмнявах, че ти  си убиеца. - каза с презрение Анатолий Иванович. Говореха, че това извършил лагерник от Микунски  район. Да, избягал лагерник , но не от там , а от Воркута. Пръждосвай се най-после,  негоднико! От устата ти излизат не думи, а помия...

    - Не искаш да ме изслушаш, дърта гарго, а аз говоря с тебе като с брат. Ще се разделим, но завинаги. Ти знаеш моята малка тайничка, че осветих маслото на ченгетата от Усугорск.

Лошо е, че тайната знаем двама души, но ако те гръмна с това пушкало, тайната ще зная само аз.

      Светослав настръхна от напрежение и вече спокойно и без страх гледаше  през прозореца. Кокон се намираше встрани и почти с гръб и можеше да го забележи само чичо Толя, който стоеше прав, облегнал се на самоделен дървен стол. Кокон отново хвърли револвера във въздуха и го хвана с едната си ръка. Насочи го срещу Анатолий Иванович.

      -Дъртако, миришеш на гроб Преди да ти пръсна черепа ще си поиграем като котката с мишката.  Аз ще съм котката, а ти - мишката .Ако успееш да се спасиш, живей, ако не, тогава гний в пръстта. Ще ти хвърля кокалите в пикливия килер, нека там те изядат съселите.

     - Стреляй, въшльо! - викна му Анатолий Иванович.

     - И ще стрелям! -  отвърна Кокон и започна внимателно да се цели в челото на чичо Толя, който бързо вдигна стола и го изпрати в лицето  му.Изтрещя изстрел, куршумът проби горния ъгъл на прозореца, рекушира в някакво желязо там , изсвистя и пльосна в храсталаците.  Чичо Толя и Кокон се сборичкаха, По-младият и по-здравият Кокон надделя и повали противника си.

      - Няма да умреш от куршум, ще те удуша.

     Светослав тихо отвори вратата и нахълта в стаята, но Кокон го усети и извърна глава. Погледите им се срещнаха. Кокон го гледаше учуден, като че ли е паднал от небето. Почуда личеше и в очите на чичо Толя. Светослав забеляза до стената топор, грабна го с двете си ръце и удари с тъпото на брадвата Кокон по главата. Той се хвана за челото и се струполи на пода.

      - Какво правиш тук! - изправи се Анатолий Иванович . - Бързо дай-вървите. В шкафчето са. Звярът е безопасен, когато е вързан.

       След като вързаха Ккон  двамата седнаха на столовете край масата. Светослав дишаше бавно, пот течеше от челото му.

      - Да не би да съм го убил, а? - посочи той към Кокон.

      - Такива кучета лесно не мрат - каза чичо Толя. -Защо си дошъл в такава ранина?

      Светослав разказа на стареца, че има опасност да бъде арестуван.

      - Защо? Нали съм реабилитиран?

      - Заради пушката...

     - Заради пушката!? Откъде знаят за нея?

      - Неволно им казах, Анатолий Иванович...Разпитваха ме, овъртаха ме... Те знаят за престрелката с този...бандит. И аз да не им бях казал, от момчетата щяха да узнаят.

      - Ясно. Каквото станало - станало. Сега трябва да напускаме това топло местенце, за да не ни  поставят на друго - още “по-топло”. И ти можеш да пострадаш.

    -   Зная.

    - Добър момък си ти! - сложи ръката на рамото му старецът. - Добро няма да видиш. Такъв е животът.

       Анатолий Ивановишч обшари с поглед стаята, отиде до шкафчето и взе от там изтъркано зелено тевтерче, от което на пода падна пожълтяла снимка. Светослав се наведе да му я подаде, но като я видя замръзна с широко отворени очи. Снимката беше същата като тази, която баба му Бона беше получила  преди години от брат си Иван от село Софиевка! Копие от нея винаги носеше със себе си.

      - Подай снимката! Защо се омърлуши?

       Светослав извади своята снимка от джоба си и му подаде двете.  Чичо Толя го погледна очудено.

      - Чичо Антон! - втнруна се Светослав да прегърне стареца, но само  зарови главата си в гърдите му, тъй като старецът беше доста висок.

       Когато чу името Антон чичо Толя повдигна с двете си ръце главата на Светослав.

      - Откъде знаеш това мое име? - и едва тогава се досети за втората снимка. - Откъде имаш тази снимка?

      Светослав бързо, на пресекулки и с вълнение му разказа за писмото, което баба му бе получила от Украйна, за голямата си фамилия в България и как напразно е търсил  роднините се в необятната страна.

      - Защо Ви наричат Анатолий? Нали сте Антон...

      - Още в лагера сгрешиха името ми  и така си отиде.

     - Как чакахме писмо от вас!

    - Откъде да ви пиша писмо, мойто момче? От лагера или от тук?. На какъв адрес бихте ми отговорили? Чичо Антон от тайгата...

      - Къде са  другите? Сестрите Ви, братята Ви?

     - Отдавна ги няма между живите! Милите ми.

    

       Изведнъж Анатолий Иванович се сепна и впери погледа си навън..В далечината нуемело се прикриваха и приближаваха присвити човешки фигури. Излая куче, а още по-далеко, откъм шосето, се дочу шума на въртолет.

       - Идат! - каза Анатолий Иванович. - Бързи са. - и дръпна Светослав за ръкава. - Тръгвай с мене!

      Кокон изпъшка на пода и отвори очи.

     - А този? - Светослав посочи с глава  към него.

     - Ще им го подарим опакован.

    - Револвера ще вземем ли?

    - Остави този боклук! Бързай!

                                                                 

                                                                           ****

       Докато минаваха през килерчето зад гърба им се дочу гласът на Кокон:

      - Вземете и  мене! Ще ви дам пари. Много пари!

    - Задави се с тях! - викна му Анатолий Иванович.

    Кокон закрещя:

     - Поне ръцете ми развържете, мамка ви...

   В края на килерчето Анатолий Иванович бутна една греда и тя се извъртя така, че се получи лост, наблегна рамото си вурху него и в стената , която се оказа двойна, се получи  пролука, през която преминаха. Анатолий Иванович повдигна греда, но този път на пода и от там те слязоха в тесен тунел под земята. И двата пъти той затваряше с резе след себе си входа, че ако се наложеше да се влезе откъм килерчето, щеше да е невъзможно. Минаването можеше да стане  само по обратния път или ако се разбият с брадва дебелите борови стени. Беше тъмно и задушно, лъхаше на мухал. Чудно, но откъм стаята се чуваше всеки звук; Кокон се въргаляше по пода като се мъчеше да се развърже. Затихна.  Може би се опитваше с горящите въглени да пререже коженото въже заедно със собствената си кожа..

       - Внимавай! - каза Анатолий Иванович. - Хлъзгаво е, има лед. - И светна с продълговато електрическо фенерче. Изглежда, че на около два метра тунелът свършваше. Така  беше  на пръв  поглед, но  Светослав разбра, че  се е излъгал. На пода имаше греда и Анатолий Иванович предложи:

      - Да седнем! Опасно е да бързаме.

      Отгоре се дочуха псувните на Кокон. Той изрева. Вероятно се е опарил в някой въглен.

      - Анатолий Иванович, защо се чува така ясно?

      - Има пролуки за проветряне.

     - Вие ли сте направили този тунел?

    - Не.  Трофим Павлович и някакъв негов приятел  - Емилиян, който пропадна някъде.Дълбали са тунела три години.  За него зная само аз.

    - А къде е Трофим Павлович?

    - Почина на  87- годишен  още през 1957 година. Рядко ползувам тунела.  Само тогава, когато не искам да имам среща с неканени гости.

       Отвън яростно залая куче като се хвърляше  с лапи по стената.

       Кокон още повече се разяри, кучето - също.  Ругатните му се преплитаха с лая на кучето като тази гълчава се чуваше вероятно далеко в заспалата  зимния си сън тайга.

      - Хей, ти там! Хвърли оръжието през прозореца! - викна някой отвън.

      Кокон затихна, кучето престана да лае , но заръмжа злобно като продължава ше да се хвърля върху вратата.

      - Чуваш ли какво ти говоря? Хвърли оръжието! Иначе ще те надупча на решето. Броя до три. Едно-о-о-о...

       С кротък глас Кокон отговори:

       - Ама аз съм вързан бе, другарю началник....

      - Я не се шегувай!

      - Ей богу , не се шегувам.

     - Кой те върза? Ти Кокон ли си?

     - Дъртият пръч и хлапето ме вързаха.  Аз съм Кокон Ваше ..височество ...другарство.

     - Кой дърт пръч? Кое хлапе?

     Някой отвори вратата и кучето се втурна в стаята като заръфа гащиризона на Кокон.

     - Махнете го! -  проплака Кокон и се обърна по очи. На пода се търкулна револверът.

     - Я, какво железце си имал? Твое е, нали?

      Този звънък и монотенен глас се стори познат на Светослав. Това е...Леденият глас! Майор Шабалин. Ето ти тебе среща...макар и от разстояние засега. Слава богу , че е така. Светослав наостри слух.

       - Ставай! Серьожа, претърси му дрипите!

      - Слушам, другарю майор- отговори този, когото нарекоха Серьожа и след кратко време се дочу отново гласът му:

      - Друг револвер, другарю майор. Макаров.

     - Дай го тука! - звънна гласът на майор Шабалин. - Так-а-а-а. Да видим номера му! - и се обърна към Кокон. - Къде са патроните?

     - Изпатках ги. - отговори Кокон.

    - Ще ти патна един на тебе!.. - каза спокойно майора, но след секунда изкрещя: -  Този Макаров е на Льоша от Кослан! - гласът му стана яростен и мощен - Ти си го убил! Ти си убиеца! Животно! Звяр! Чудовище!

       Дочуха се  тъпи удари, изглежда от ритниците по тялото на Кокон, който ревеше като животно. Постепенно затихна.

      - Изхвърлете на снега това