- Ваша воля.

      - Ще повярвам, но...ако те се окажат лъжа, мисли му, наказанието ще бъде двойно. Впрочем, откъде имаш пушката?

      - Подари ми я Трофим, този, който живееше в къщичката преди мене.

     - А-а-а, този кърт, който е издълбал тунела, нали? - каза майорът и продължи - Ти нали знаеш, че притежаваш незаконно оръжието?

     - Зная, но тайгата си има свои закони.

    Този отговор изглежда не хареса на майор Шабалин и той нервно каза:

    - С пушката можеш да убиеш  човек, а това е тежко престъпление. Освен това и...бракониерствуваш.

      Анатолий Иванович мълчеше.

     - Говори! Прав ли съм?

    - Мога, но аз не съм убиец...С дивеча не търгувам. Малко ми трябва , за да се прехраня.

    -Забранено е, а който нарушава закона, знаеш какво го очаква. Затвор. Кой те знае, може и капани да си слагал и да си  ловил елени.

   - Не съм слагал капани. В тях може да попадне и човек. И сърненце може да попадне...

  - Сърни не си убивал, така ли?

  - Да.

  -Защо?

  - Сърната е нежно животно. Като човека е. И тя може да плаче...

   Майор Шабалин прехапа устни, въздъхна и викна:

   - Сержант, отведи арестанта в мазето. Дай му лист и хартия да напише биографията си. - и когато излизаха, добави: - Борш и хляб му дай! Днес има рожден ден.

       В стаята останаха само двама - Светослав и майорът,  който явно развълнуван от разговора,  отново закрачи из стаята и звънкият му глас затрепера:

      - Редакторе, ти изслуша разговора ми с този...бездомник. Има неизяснени  неща. Излиза така, че втори път не сте се срещали, но не ми се вярва, че Железков е смачкал фасона на Кокон. Той ли свърши тази работга или...

       Светослав едва не пророни “Да” , но в съзнанието му проблесна мисълта, че ако потвърди това, ще възникне другият  въпрос- откъде знае, защото може да бъде посветен само този, който е присъствувал на  събитието.Успокоен отговори:

      - Откъде да знам като не съм бил там?

     - Майор Шабалин се усмихна:

    - Извини ме, но ще трябва да направим очна ставка с тримата: ти, стареца и Кокон. Това ще стане утре, тъй като отведоха онзи мръсник в районния арест в Кослан.

                                                                              10    

       Светослав се прибра в квартирата си, разсъблече  връхните си дрехи и когато ги погледна се удиви.  По тях имаше мъх и торф! Нима майор Шабалин не е забелязал това? А обувките, въпреки че ги беше чистил в редакцията, също не блетяха от чистота. Постепенно се успокои. Та нали живее в тайгата и подобна мръсотия може да се срещне на всяка крачка щом прекрачиш гъстия лес, опасващ селищата.

      Влезе в банята, напълни ваната с топла вода, но почувствува студенина като си помисли, че чичо му Антон, неговия кръвно близък човек, лежи в мухлясалото и влажно мазе и може би вече са му дали лист и молив и пише  редове за тежкото си житие, което Светослав не знаеше  и едва ли щеше да научи, защото осъдиха след време стареца по бързата  процедура , изпратиха го в лагжер на поправителен труд, от който нямаше да се измъкне жив и здрав.

       Спомняйки се за стареца, Светослав скочи от ваната, избърса се с пешкира, легна под топлата завивка, но до сутринта не можа да заспи.Какво щеше да стане утре, когато доведат Кокон на очна ставка? Има вероятност да го познае, макар и за секунда да се срещнаха погледите им. Ще отрича, друг изход няма. Ще каже , че е искал да пътува за новостроящето се селище Горни Мезен, почувствувал се е зле, останал в чайната и върнел се с първия попаднал му автобус. Има и свидетели:готвача и горяните. Да ги питат ако искат. Те навярно ще си спомнят, че са го виждали там.

      През деня от познат милиционер той разбра как са заловили чичо Толя. Преминаването през тунела забавило преследвачите. Като излезли от мечешката хралупа те не намерили пресни следи, защото бурята ги заличила. И все пак кучето намерило две дири. “Едната е моята!” - помисли си тогава Светослав. Едната водела към шосето, а другата - към блатото. Решили да тръгнат по най-близката - блатото, но там, където душело кучето ледът се топял, бил вече тънък , но личали ясно стъпки по него, едва-едва затрупани от снега. Кучето яростно лаело, но не смеело да се хвърли в ледената лапавица. В храстите в дълбочината на блатото чернеело нещо. Отначало не могли да разберат какво е това, защото нямали бинокъл. Викнали и започнали да стрелят по черния предмет. От там - нито звук.

      Наблизо намерили отсечени борове , тези, които горяните повалили, за да разширят площадката за да кацне въртолетът, завързали ги един о друг, поставили ги  върху размекналия лед, направили дървена пътека и се добрали до тъмния предмет, който се оказал варел. В него намерили свит и премръзнал чичо Антон. Тръгнали по обратния път като се подхлъзвали на гредите, но пленникът им вървял уверено, сякаш цял живот се е занимавал с такава акробатика.

      Не били арестанта, но забравили да му дадат да се нахрани и да сръбне водица. А и самият той не молил за това.

                                                                       ********

            Светослав загуби последната си надежда да намери роднините си в Русия.  След време разбра, че чичо Антон починал в лагера от пневмония, но биографията му беше останала написана на лист в милицията, от която читателят можеше да разбере как през лятото на 1941 година  немските самолети месершмити летяли над Софиевка. Отначало те не стреляли по селището, минавали   кротко с бръснещ полет над малките къщички, потънали в зеленина.  Хората вземали от покъщнината си каквото успеят  и тръгвали на север; отчаяни и убити от мъката, че ако се върнат някога ще заварят своите домове  разрушени, а плодородната им земя - изровена от снарядите. Били прави. Селото им било разрушено и изгорено, а снарядите разравяли дълги години по време на оран, защото от тук минал фронтът.

         Иван Желязков, бащата на Антон, не бързал. Имал някаква надежда, че нещата ще се прменят, че руската земя е огромна и врагът ще се разпилее по нея и ще бъде изгонен там, откъдето е дошъл: да си гледа жената и децата, да си оре земята, да прави трактори и комбайни , а не танкови и бомбардировачи. Какво търси в чужда държава?От баща си знаел, че немецът е умен човек, но този път изглежда малко се е позабравил и ще трябва да се изтупа прахът от задника му, за да му дойде акълът в главата. 

       Иван Желязков чакал няколко дни, но на немеца изглежда му харесало и не  мислел да напуска района, зачестили бомбардировките, по-мощно се чували залповете на  оръдията от фронта. Александра, жената на Иван,не само  рекла, но и ударила по масата с мазолестата си селска ръка като  напомнила вече за трети път, че трябва да си събират багажа и да бягат там, където всички бягат, ако ще от глад да примират, но поне живи да останат. Иван Желязков се правел, че не чува, но тя кряснала:

       -  Иване, тикво такава, хайде да бягаме, защото немецът ще ни изтрепе!

      -  Къде бе, Шура?

      - В Русия! В Иваново. Там е женена сестра ми.

      - Да вървим, пък каквото ни е писано! - махнал с ръка Иван Желязков, впрегнал каручката с кончето, натоварил малко покъщнина човал с царевично брашно за мамалига, буркан свинска мас, буренце със сланина и потеглили.

       Туй, което е било писано, не било хубаво.

      Като излезли от селото тръгнали с колона от хора, каруци, пред която рота войници теглели оръдия с тежки коне. Понякога минавали джипки с офицери - мрачни и с измачкани дрехи, навярно не спали няколко нощи. Никой не отивал към фронтовата линия, всички бягали към вътрешността., там, където не се чували взривове и оръдейни залпове.

       Иван Желязков постоянно мърморел на родния си език и псувал неизвестно кого, храчел по земята и изтривал с опакото на ръката мустаците си.

      - Млъкни, проклетнико! - смъмрала го жена му. - Имай грях от бога!

      - Защо да млъкна?-  сопнал се Иван.- Искам, ще приказвам.

      - Ще те чуят!

      - Какво като ме чуят?

      - Много добре знаеш какво, защото ругаеш не само немеца , но и властта. Кисело ще ти излезе. И ние с тебе ще пострадаме, дъртако!

      - Ами да не ме слушат тогава, а да слушат хей онези бръмчила по небето! - посочил Иван в далечината, откъдето се задавало ято от самолети.

       Вятърът донасял мириса на задушаващ дим. Обърнали се назад. Селото им горяло. Съседното, това , което е в посока Одеса-Николаев, - също горяло.

      В каруцата седели Александра, трите им дъщери и малкият син. Иван с големия си син Антон, когото не успели още да вземат в армията, но трябвало да се яви веднага в някой от щабовете,  вървели  край  кончето. Иван Желязков поучавал сина си как като стигне в града да намери военното  комендантство и да не би да забрави преди да тръгне по шосето  за Днепропетровск да си вземе документите,  които лежат  в  торбичката, закачена в каручката. И... при първия възможен случай да им напише писъмце. Какво говори! На какъв адрес да им напише?  В Иваново, но и там няма определен адрес. Как ще намерят леля му, сами не знаят.

      Самолетите минаха ниско над колоната от хора и каруци. Изтрещя поредица от картечни изстрели, после се чу взрив, конят се вдигна на крака, запени се, отскубна се от каруцата и се втурна напред

     - Алчо! - извика след него Антон и припна да го догони. Хората, край които минаваше, лежаха по лице на земята. Първото ято отмина, но след него дойде друго, още по-мощно и страшно, защото това бяха бомбардировачи. Светослав не успя да догони уплашения кон. Той се изгуби в далечината Дочул се взрив, след него последвали още няколко. Наоколо хората не смеели да повдигнат глава Светослав потърсил с поглед каруцата с близките си. Не я виждал. Побягнал и завикал с все сила “Татко!” Никой не отговарял. Погледнал встрани и онемял.

      Там, където била каруцата зеела яма, виждали се разпокъсани парчета от покъщнината, главина от колелата и части от човешките тела.

      - Хората го наобиколили. Някой проплакал:

      - Боже! Защо е тази мъка?

      Антон обезумял започнал да крещи:

    - Това не е вярно! Мамо! Майчице - сложил ръка пред лицето си, но от рана от там потекла кръв и се стекла в шията му. Светослав се хвърлил върху земята и започнал да я рови с пръсти. Някой го изправил на крака и казал:

       - Поплачи, за да ти мине. Война!..

       Плачът на Антон затихнал и се превърнал в стон.

      Войниците артелеристи се върнали, събрали останките на убитите, изкопали яма, погребали ги и сложили на гроба голямо парче от ритла, а до него - главината на колелото. Към Антон се приближил слабоват и русоляв офицер, повдигнал главата му за брадичката , избърсал лицето му от кръвта и казал:

      - Запомни! Тук е погребано твоето семейство! Не забравяй кой го уби!

      Хората се върналипо местата си и колоната бавно се завлачила в посока на Северозапад.

      - Сега накъде? - попитал офицерът.

     - Във военното коменданство в Днепропетровск

     -  Много хубаво! Документи имаш ли?

      Антон зашарил с ръце по джобовете си, но веднага си спомнил и отговорил:

      - Нямам документи. Бяха в каруцата.

      - Швабата ги унищожи, значи. Как се казваш?

      - Железков Антон Иванович.

      -  Ще дойдеш ли с нас, Анатолий? Ще те направим артилерист.

     - Ще дойда, но аз се казвам Антон.

      - Толя, Антон, все едно.  И чорба ще ти дадем, и документи ще ти изготвим. Даже ще те облечем.

      Антон Иванович кимнал с глава утвърдително и след няколко минути разбрал защо офицерът сгрешил името му. С лявото си ухо бил напълно глух, поради рана. Ухото му лежало кльопнало като на  заек и по него личала незарастнала рана. Оттогава започнали да го наричат Анатолий.

      Движели се вече по шосето за Киев често пъти обезпокоявани от германските самолети. Двама души загинали от обстрела, едно от оръдията било унищожено,у но не посягали към зенитките  да се защитават, тъй като за тях имали четири снаряда, които пазели за по-тежки случаи.

      На третия ден ги настигнала газка-джип, в която седял генерал. След дълги разговори на генерала с глуховатия офицер, който завършил с револверен изстрел край ухото му, артилеристите се извърнали назад и спрели там,  където шосето се приближавало до жп линията  и имало малка спирка с олющен надпис “Ябълково” Наоколо нямало нито едно плодно дръвче  освен малинови храсти и трънаци.

      Артилеристите скътали оръдията в храсталаците , издълбали околовръст окопи и зачакали. От север пристигнал ешалон с нови танкове Т-34, спрял на спирката, но в този момент като че ли по поръчка  долетели немски бомбардировачи и започнали да разтоварват върху ешалона унищожителния си товар. Артилеристите изстреляли  четири  зенитни снаряди, даже успели да свалят един от самолетите; от него се спуснал към земята парашутист, но още в началото се запалил и паднал на земята като горящ факел. Танкистите от оцелелите Т-34 спуснали оцелелите танкове на земята и отпрашили по посока Кривой рог. Лейтенантът ги изгледъл нацупено  и с ръце, пъхнати в джобовете си и  заповядал да тръгнат обратно. Един от войниците кряснал:

       - Танкове!

      - Какви танкове!? Нали заминаха? - сопнал му се офицерът.

      - Не там. Погледни отсреща! немски танкове идват!

      - Тяхната мамка! - ревнал офицерът. - Готви оръдията! Толя! Ще подаваш снаряди!    

      Антон взел първия снаряд и от тежестта му се подкосили краката.  Не чакали танковете да  се приближат. Стреляли докато те били на куп .  От железните грамади отсреща се разнесъл дим, лумнали пламъцив Веднага танковата верига се разтворила в ширина и започнала да настъпва в диагонал. Можела да се преброят. Един, два, три...петнадесет! За двама души от артилеристите имало по един танк.

      Следващите изстрели на оръдията срещу танковете били безуспешни. Най -после улучили веригата на един от танковете и даже пламнала баката му с гориво. Мястото му заел следващия и колоната неуморно продължила напред  като стреляла с оръдията си в храсталаците. Стрелецът, на който Антон подавал снаряди  клюмнал главата си и се ступолил на земята. Съседът му също  лежал убит. Лейтенантън, обезумял от ярост, се изправил, грабнал граната и ревнал: “Ура-а-а! Напред!”, но след няколко крачки бил покосен от картечен откос. След него се вдигнал и побягнал напред дребен на ръст и младолик мъж. Той побягнал срещу танковете криволичайки , хвърлил се  срещу един от тях, но гранатата  се изторколила от ръцете му и веригата на танка го сгазила. От танковете непрекъснато стреляли с картечници срещу артилеристите. Антон лежал със заровено лице в земята. Стреснал го глас:

      - Така не може! Стига! Вдигайте ръце! Да се предаваме!

      След танковете следвали пехотинци. Пленили ги.  В щаба на германците разказал истината за себе си: къде е роден и как е попаднал  при червеноармейците. Записали го : Анатолий Иванович Железков,  гражданин на СССР.

      Закарали го в Одеса заедно с други пленници и жени и деца. Натоварили ги във вагони  за животни  и ешалонът потеглил на юг. На гарите спирали в глухи коловози, давали им корав и мухлясъл хляб и ведро с вода и отново потегляли в неизвестна посока. През цялото време чувствувал глад и жажда, защото давал от къшеите се на тригодишно синеоко еврейче, което го гледало жадно как той преглъща.

      Веднъж край вагона дочул напевен език, приличен на молдавски, и се досетил, че се намират в Румъния. А след няколко дни дочул познатата за него българска реч. Как му се искало да се превърне на мишка и да излезе от вагона, ако ще и цял живот да си остане такъв, но да не бъде пленник! Радвал се, че е в родината на баща си И своята родина, която никога не е виждал.