13

     

            Марат ги  чакаше  усмихнат и още от вратата се извини, че много лошо ги посрещнал  предния път и че това е обидно за всеки кавказец, защото не може планинецът зле да посреща гостите си, и ако стори това, аллах ще го накаже, или господ, както българите наричат аллах, но трябва да се знае, че откак  хората започнали да делят аллаха си, тогава започнали да делят и земите си, разбира се и жените си, и от тогава до днес воюват един  с друг и не могат да поумнеят, тъй като  са прости и напражно си режат главите. Тъй че бог взел, бог дал, тъкмо по тази причина човек трябва да живее добре и да не си отказва  никакво удоволствие.  Докато изрече тази своя философска тирада Марат вече беше отворил вратата на хола, подреден като в елитен хотел:  три разкошни  дивана, покрити с непозната материя за Светослав, на пода бе проснат персийски килим, на една от стените - също.  Масичката за сервиране беше ниска , но широка, отрупана с лакомства като се почне от чер и червен хайвер, сьомга, есетра, маслини, а край тях се беше озъбило зачервено печено прасенце с лимон в устата.  Камара с бутилки шампанско лежеше  в специален широк панер на пода, а до тях - висока бронзова ваза от гръцки тип, пълна с рози, чието ухание  лъхаше наоколо.

      На една от стените висеха в златисти рамки снимките  на голи и разголени жени от различни националности , а над тях - портретът на  Сталин.  Светослав се загледа в стената. Към него се приближи Марат и важно каза:

      - Йосиф Висарионович...

    - Зная.

      Марат се усмихна и продължи:

      - Ще попиташ защо са тези женоря край вожда.  Ще отговоря. Защото, когато е бил жив  е нямал хубава компания край себе си.  Край него са се въртели все доносници и тъпанари. Не е могъл всичките  тях  да унищожи. Но виж...него са унищожили.  Знаеш ли, че Йосиф Висарионович е удушен?  е едва ли са се досещали , че когато са го стискали за гушата  са изцеждали не последните сокове на неговия живот,  а  са коренели последните коренчета на една велика империя.  Ще се учудиш, че говоря в минало време за... Съветския Съюз. Не трепери. Няма го  вече този...съюз.  Днес всеки се овълчава   даже за една трохица, после ламмти за хляба, а след  хляба иска да лапне кокъла. А после?  Трупат се много пари, не може да  се използуват освен за охолен живот, но човек, който много яде се насира.  Парата трябва да лажса пара, иначе ще заболее от рахит.  - Марат искаше да каже още нещо, но замълча и се разположи  в един от   фотйолите край кръглата масичка и запали ароматна цигара.  Светослав седна неволно до него, но се огледа , стана и гузно съблече шубата си, под която се токаза омачкана вълнена риза на червеникави карета.  Марат се усмихна и каза:

     - Гогов, вземи шубата на редактора и я закачи в гардероба

    Гогов  изпълни заповедта му с полуусмивка.

     Марат покани гостите да опитат вкусотиите от  масата:, водка , балзам, коняк, месни и рибни деликатеси. Имаше и вина, които уж небрежно бяха нахвърляни под масичката.  Впечаляващо беше количеството от ечерен и червен хайнер и деликатесите от риба - сьомга есетра, чавича , кюфтета от  сулка  / любимото ядене на Брежнев/, шишчета от шиле и мечка.   За менюта разказваше Марат и Светослав  си помисли, че за такава софра би работил поне половин година., макар че считаше, че заплатата му се равнява на тази на директора на завод в България. Очудващо беше това, че в гъла , на друга масичка лежеше  прасенце, изпечено, озъбено, със сълзящ лимон в устата,нещо непривично за мюсюлманите. .

       Марат, който сякаш четеше мислите му, каза:

      - Зимата изпращаме. Трябва да празнуваме, че ледът ще се стопи  и ще дойде зеленото.

 Ти си южняк и ще ме разбереш, защото тези...скапанаци не знаят какво значи да сдъвчиш млада коприва, да откъснеш свеж лук и чесън, ако ще и бъз да е, и да ги схрускаш като магаре. Ха.-ха-ха! То, магарето, има дълго...ха-ха- ,не парче, разбира се, а ухо...

        Светослав мълчеше.

       - Обиден ли си? - попита Марат.

       - Не ми е до празници.

       -  Така кажи. Мислех, че си обиден за миналото посрещане. 

       - Не съм.

       - Знам какво ти тежи на главата. Особено на твоя приятел Андрей.

       - Марат, да оставим Андре й и неговата мъка, защото тя е и моя. Не знаеш каво преживяхме... Андрей го очаква затвор. Мисля, че добре разбираш това.

       - Всичко  може да се оправи. - каза Марат.

       - Само на онзи свят.

         Марат го изгледа проницателно:

        - И на този свят може да се оправи. Ей с това - каза тной и извади  пачка с пари като я развя пред лицето си. - Знаеш ли колко са тука? Две хиляди и петстотин рубли. А тука? - попита като извади от другия си джоб  нова пачка . - И тука са две хиляди и петстотин! С тези книжки се оправя светът и всички неразрешени проблеми. Няма човек, който като види тази пара и да не светнат очите.

      Светослав стана.  Марат го спря с ръка.

      - Седни си на мястото, зная че получаваш около четиристотин-петстотин рубли на месец.  Мнного са за бедните, но за такива като мене са малко. Ти, Светослав Николаевич, си наивник. Вярваш, че хората са като братя и са готови да се обичат и да си помагат. Сега е царството на връзките и парите. Имаш ли пари, ще имваш връзки, имаш ли връзки, ще имаш парички. Парите трябва да се уважават, а не като вашите копелета да се отнасят с тях - да ги горят и...харчат за парцали.

      Марат целуна пачката с пари.

     - Трябва да обичат парите повече от жена, защото жената може да изневери, но парите никога, щом умееш да ги трупаш по много. Те миришат на пот, и...на печено прасенце, защото с тях много неща могат да се доставят.

     Марат говореше като сам се наслаждаваше на словото си и акцентираше на някои думи

и колкото повече изпадаше в патос,  толкова по-груб беше акцентът му ипо-неясни ставаха думите му.

       Светослав мълчеше и не докосваше нищо от масата, но Гогов настървено вече се беше заял с яденето като опитваше  да откъсне плешката на прасенцето, която се противеше, заяла в някоя жила и го пръскаше с мазнина. Марат го изгледа подигравателно и му подаде нож.

      - В ресторант не си ли ходил, или само край фустата на ба си стоял? - и с усмивка се обърна към Светослав:

      - Не се преструвай, че не си гладен! Яж!

      Светослав взе с пръсти парченце есетрова риба.. Марат кимна недоволно с глава, отиде в кухнята и донесе литрова бутилка, пълна с тъмнокафява течност.

      - Предоставям ви елексира на Средна Азия! Опитате ли го, няма да съжалявате! Това е питието на султаните и аристократите!

      - Идеално! - изръмжа Гогов като дъвчеше вече бутчето.

      Леко зашеметен от горящия поглед на Марат Светослав неволно посегна към близката чаша, пълна с водка.

      - Наздраве! - викна Марат.

      - Да бъдем здрави! -каза Светослав.

      - Аз съм с вас! - ухили се с блажната си уста Гогов.

      Светослав близна от чашата с водка и я остави на масата.  Светослав викна нещо на непознат език, кихна и след малсо вратата се отвори  и в стаята влязоха три момичета:  първото - със смолисточерни коси и облечено в пенюар,  втожрата - гола до кръста русокоса красавица, пред която се поклащаха големи гърди и четвъртата - съвършено голо момиче, почти дете, с дълга коса, стигаща почти до коленете.

       Гогов повдигна глава, но в очите му не личеше изненада, като че ли такива картинки той вижда всеки ден. Тъй като от плешката бяха останали вече само кокълчетата, той  взе отново ножа и почна да реже къс от муцунката с лимона.  Светослав изпитваше чувството като че да е попаднал в чужда къща и е заварил стопаните в интимна обстановка  като се стараеше да скрие вълнението  си с насочен поглед надолу към хайвера.  Направи си сандвич и отпи глътка водка.

       Марат включи магнетофона и от прикрити с вази тонколони по йглите се разнесе мелодията на блуз; момичетата предизвикателно и съблазнително заизвиваха телата си.  Светослав отново отпи от водката. Марат го наблюдаваше с полуусмивка и блестящи очи.  Откъм коридора се дочу входния звънец. Момичетата застинаха в различни пози , бавно спуснаха ръце към бедрата си като ги обгърнаха с дългите си и нежни пръсти.  Втори път не се позвъни, а се чу трикратно чукане по вратата.  Марат кимна на Гогов , който мигновено стана, кимна и залитайки тръгна да посреща госта. Момичетата тихо се изнизаха през вратата на съседната стая.

      След малко в хола влезе прегърбен човек, с брада и мустаци, много приличащи на тези на Ленин, с безобразно опърпана шуба, с много кръпки, но чиста, с протрита ушанка от шаечна материя и изгубили цвета си керзове. “Бомжът” - помисли си Светослав. - Та това е скитникът, когото срещнах вечерта преди катастрофата!”

      - Селям алейком, Владимир Илич. - поздрави госта Марат.

      - Алейком селям! - отговори гостът, който вече беше съблякъл връхната си дреха , отложил шапката си и ги подаваше на раболепно стоящия до него Гогов.  Плешивата му глава му придаваше още по-голяма прилика с образа на вожда на световния прелетариат. Свитослав се очуди не от това, а от друго - под изтърканата шуба сега вече се виждаше изящен кафеникъв костюм от дубле с остри ръбове на панталоните, чиста кщремава риза и аленочервена вратовръзка, а под изтърканите кезове се оказаха белоснежни бархетни чорапи.

      Марат кимна на момичетата и те тихомълком се прибраха в стаята, от която бяха дошли.  Владимир Илич /”дали това е истинското му име? - мислеше си Светослав.” , се усмихна и от устата му светнаха бели като тебешир зъби, седна с удоволствие на свободния фотйоил, и без да чака покана започна да хапва от многобройните ястия и да зипави бяло вино.

      Гогов, оотнесъл в гардероба дрехите на госта, стоеше изправен по войнишки встрани.

      - Ти какво си щръкнал като...паметник? Сядай! - викна му Марат.

       Марат не можеше да скрие очудването си от личността на госта. Марат забеляза това и продължи:

      - Владимир Иилич, да ти представя този човек. Той е редакторът на българския вестник.

      - Този дето го нищи милицията ли? Май шефовете му искат да му духнат под опашката? - каза Владимир Иилич без да повдигне глава.

      Марат продължи:

      Светослав, трябва да знаеш, че Владимир Илич си е Владимир Илич.  Не само името и презимето му е същото , но и муцуната му е същата като на Ленин.  Тук ти едва ли си го виждал, защото повечето от времето си той се шляе по Сиктивкар и Воркута.  Ходи в дрипи, за да не  привлича вниманието на бандюгите.  Всеки знае, че който има пари се облича добре  и може да го причука в някое тъмно кюше, да го цапардоса с нещо по главата и...нали знаеш? В България може да не е така, но ще стане! Помни ми думата! Целият свят се развива  по една програма без да се знае  програмният ръководител.   

     Светослав си спомни как преди година преживя в Сиктивкар   случай. След като вечеря в ресторант “Юность” той тръгна в хотела, в който нощуваше.  В  тъмнината го пресрещнаха двама здравеняци.

       - Дай пять рублей!

       - Нету у меня денег!

       - Вреш! Дай пять рублей, бляд!

       Те очакваха Светослав да си бръкне в джоба, за да разберат къде държи парите си, за да го ограбят, но  той не стори това. Тогава единият замахна и го удари с юмрук в лицето. Светослав залитна, но не падна като разтвори по моряшки краката си. Последва втори удар във веждата. Паднеше ли на земята, щяха да го пребият дож безсъзнание. Тогава той закрещя като обезумял:

      - Сволочи! Бандити!

     Юначагите побягнаха  и се шмугнаха в задния вход на ресторанта. По шосето в мрачината се зададе милиционерски джип. Светослав му препрече пътя и обясни на патрула какво е станало. Заедно с него те побягнаха към задния вход, огледаха коридора и стълбището наоколо , но не откриха никого. В суматохата забравиха само едно място - подстълбищното пространство, където беше тъмн о   като в рог.

      След тази вечер лицето му се поду с кървави отоци, а само след няколко дни очакваше Наташа да сключат граждански браг в Усугорск. Лекарите му помогнаха като го излекуваха за кратък срок и едва-едва  се забелязваха леки одрасквания.

      ... След като похапна Владимир Илич бръкна във вътрешния джоб на сакото си , извади от там пакет, стриктно опакован с червеникави лентички, подаде го на Марат, който го протри около брадата си, целуна го и дръпна зелена плюшена завеса ;откри се масивна желязна врата, отвори я с някакво лостче и се загуби зад нея.

      Владимир Илич извади от вътрешни я джоб на сакото си копринена кърпичка, нацупи устните си и ги избърса и каза:

      - Това, което каза кавказецът преди малко, е вярно. Разкошът трябва да се показва  там, където е нужно, а не пред простолюдието.  То се дразни от него, защото не може да го постигне.  Парите - това е свободата! Значи свободата да бъде за нас, а братството и равенството да си бъде за тези дето ги проповядват.

      Със свинско ушенце в ръка Гогов го наблюдаваше с възхищение.  Използува кратка пауза и каза:

      - Да, Владимир Илич, свободата е най-ценното нещо за всяка твар по земята! Аз например, обичам да давам свобода...

      - Кой   си ти, че можеш да даваш свобода? - прекъсна го Владимир Илич. - Една пачавра си и нищо повече!

      - Моля, изслушайте ме и ще разберете какъв благородник съм.  Как давам  свобода на живинките ли? Ами слагам капани и хващам врабчета Държа ги в  клетка денонощие, а после ги пускам на свобода. Летете , волни птички! И те са щастливи, и аз съм щастлив, че съм изпълнил благородния си човешки дълг.

      Всичко го гледаха очудено.  Владимир Илич започна да се смее като се държеше за стомаха и задъхвайки се каза:

      - Браво бе, простако, ти си бил голям умник!

      - Не ми се вярва Пандо да пуска на свобода птичките, по- скоро ще ги изяде даже живи. - каза Гогов, бръкна в джоба си, извади банкнота от двадесет и пет рубли и му ги подаде - Вземи ги като хонорар за вица, който ни разказа.

    - Благодаря! - отговори зарадван Гогов. - Ще ми свършат някаква работа.

      Владимир Илич неочаквано стана и махна ръка за довиждане. Гогов припна след него, за да му държи шубата когато се облича. Когато излязоха, Гогов каза на Светослав:

      - Моят най-голям приятел е Владимир Илич.л  Запознахме се в Сандуновските бани в Москва, на чаша бира след парилката. Рядко сред руснаците се срещат хубави хора като него.-  Чувствувам, че го чака голямо бъдеще.  Може да говори всички наречеия на кавказките народи. Заемал голяма длъжност в град Орджиникидзе, но го изгонили , защото постоянно разказвал вицове за Брежнев и почти винаги не се съгласял с началниците си.Наричали го Гайката с обратната резба.

      - Къде живее? - попита Светослав.

      - Това си е негова работа. - отговори Светослав. - Светът е широк. Пък и парясници има много. Кгато човек се ожени става роб на еснафщината, зависи от социалните условия. Деца могат да се правят и без да   има семейство. Освен това е хубаво човек да има много жени, но законът не разрешава щом има семейство.  Така ли е?

      -Май че е така. - отговори Светослав като не можеше да повярва , че този грубоват млад мъж говори с езика на човек, завършил висше образование.

      Гогов не се върна. В хола останаха двамата с Марат. От тонколоните се разнесе любимата песен на Сталин - “Сулико” Марат със задоволство я слушаше, намали звука и се обърна към Светослав:

      - Да преминем към сериозен разговор.  Казах ти , че твоят приятел  трябва да бъде спасен от затвора, който по всяка вероятност ще бъде не руски, а български. Мисля, че  нито вашите, нито нашите затвори са комфортни.

      - Как може да бъде спасен Андрей?

      - По най-простия начин. Трябват много пари за подкуп.

      - За подкуп? - повтори Светослав.

      - Да. - твърдо каза Марат. - Нужни са петнадесет хиляди рубли. Толкова пари струва свободата на твоя приятел.  - и като се замисли добави: - Не птичата свобода на Гогов, а истинската, човешката, която гарантира на Андрей топъл семеен уют  край фустата на жена му и нормално детство на момиченцето му.

      - За тези пари той трябва да работи почти две години!

      - Да. По-добре да работи за тях на свобода, отколкото в затвора. Прав съм, нали?

      - Прав сте, но ние нямаме толкова пари. Андрей дори и да продаде къщичката си  на  село, ще получи едва хиляда рубли. Дошъл е в тайгата да заработи някой лев, за да си построи дом.

      Марат се изправи. Настъпи тягостна тишина. Отвън вятърът яростно вееше сняг о прозорците.  На Светослав се струваше, че той вие   като кучетата , както някога край моргата, където бяха проснати труповете на загиналите милиционери.  Марат се разхождаше из коридора и стискаше зъби в размишление.

    - Помисли! - каза той. - Няма невъзможни неща  за човека! , който изма амбицията да ги извърши...

      - Така пише в книгите - тъжно се усмихна Светослав .

       - Тъй е в живота. Много добре знам това.  Книги отдавна не чета, защото всяка от тях готви клопка на този, който ги чете, защото му мътят главата с идеите на автора.  Да вземем... Толстой например...

    - Кой? - недочу Светослав.

    - Старецът Толстой , Лев Николаевич. Проповядвал е човешки  добродетели, морал, а си е бил коцкар, сладострастник...Колко деца е имал, а?

     - Човек създава деца не само заради сладострастие.

     - Прав си. Децата се създават и заради животинския инстикт на човека за самосъхранение на гена му. От желанието му  да се възпроизвежда, да бъде безсмъртен.

      Светослав се очудваше от неочаквано проявената интелектуалност на събеседника му, затова го попита:

      - Марат, Вие какво  образование  сте завършили?

     - Медицина. Хирург съм.

     - Медицина!?

     - Да. Баща ми ми предподаваше първите уроци по анатомия и хирургия, още когато  клахме агнетата и овцете в планината. Тъкмо следвах медицина в Баку.  Помисли добре, Слав! Повтарям ти, че невъзможни неща няма.  - говореше Светослав тихо, и като видя , че Светослав още повече се огорчава, добави:   - Да опитаме от  елексира!  От него не боли глава, човек не се напива, а само придобива весело настроение.

      Марат отвори бутилката с кафеникавата течност и наля от нея в две малки чашки.  Вдигнаха ги, чашките звъннаха и като по покна момичетата отново влязоха в стаята и  и се разля предишната мелодия на блуз  и красавиците отново заизвиваха като риби телата си.

      Когато Марат повдигнеше глава момичетата танцуваха още по-темпераментно , снижаваха телата си до земята , приближаваха ръцете си до пламтящите си устни и ги целуваха ; допираха телата си  до наблюдаващите ги мъже и многозначително намигаха  и след като свърши мелодията грациозно се изтегнаха на мекия килим , разтворишха краката си до невъзможност и после ги кръстосаха един върху друг.

      Този път Марат отпи не от елексира, а направо от шише с водка , изправи се с набъбнал панталон отпред почти до пъпа , обърна с едрата си ръка едно от момичетата откъм задната  му част  и го целуна  за това място, където седалището и бедрото  правеха гънка.  Така изреди и трите момичета като всяко от тях  потръпваше , защото всъщност това не беше целувка, а страстно ухапване.  Извършил тази процедура Марат се изправи и каза:

     -  Жената не е човек, не е и животно.  Жената си е жена.  Женският паек, заекът, магарицата, слоницата, ако щеш  и разните му там планети, комети, болити, метеорити също са създадени от женски и мъжки полюс, от две противоречиви един на друг неща.  Най-голямата грешка на Всевишния е , че е разделил хората на два пола.  Разбрал е той своята грешка и създал Исус по безполов път, но...си го прибрал при себе си.

      Светослав се чувствуваше омаен. От думите на Марат ли,  от невидимо излъчване , което идваше  от него, сам не знаеше,  и неусетно посегна сякаш с чужда ръка  чашата с елексира и на бавни глътки изпи  съдържанието й.  Марат се втурна към него, грабна го за ръката и крясн:

      - Така не бива! Това е силно питие. Пие се по малко!

      Това бяха последните думи, които запомни Светослав.  От тук нататък съзнанието му потъна в друг свят.  Нямаше го Марат, нямаше ги и момичетата.  Техните образи постепенно се превърнаха в мержелеещи петна  с невиждан от него досега цвят , после се събраха в трептящи образи , имащи нещо подобно на криле на раменете си  и заплуваха в златисто червен простор около него , разсъблякоха го; целуваха го от главата до петите .Гласът на Марат  напевно влизаше в ушите му  и внимателно плуваше из кръвта му: “Внимателно, момичета, ще го изядете!”  След това Марат се превръщаше в златист фазан , кацаше на стомаха му, галеше го с перата си , после махваше с криле, литваше и ставаше на гарван.

      За секунда някаква неизвестна сила, а може би това беше волята му, го изтъгна от омайващото състояние и той се опомни и пошепна:

      - Къде съм?

     Никой не му отговори  и той се видя легнал по гръб в жълти постели. . Наоколо всичко беше жълто и преплетено с кървавочервени лъчи.

      - В рая си. Аз съм ангелът Лида.

      Светослав се досети: това е златокосото момиче. То продължаваше да шепне:

      - Много си нежен. Много си страстен. Огън си.

     След тези думи той потъна в океан; спускаше се към дъното му , вдигаше се нагоре и плуваше по вълните му  и когато отново чувствуваше, че ще потъне, литваше като птица  ей така, без криле. Просто размахваше ръцете си, получаваше инерция  и се повдигаше във въздуха , но се боеше да лети много високо , защото чувствуваше как му се вие свят; снижаваше се ниско , но боже мой! появяваха се някакви електропроводи, ето, даже се удари о тях и ток мина по тялото му  и чувствуваше , че ще избухне в пламъци и отново де опомни.

      - В рая си! - шепнеше му Лида и го целуваше по тялото, даже там, където никога не беше целуван.

     - В рая си-и-и-и! - повтаряше ехото на някакви планини , които потъваха и се издикаха от океана , превръщаха се  в пустиня и той  и той чувствуваше жажда и се молеше за капчица вода.  От простора рукваше дъжд, подлагаше шепите си под него, пиеше капките, но те още повече увеличаваха жаждата му.

      - В рая си! Пий! - дочуваше гласът на Лида Светослав и се опомни.  Тя бе поднесла сочната си гръд пред устните му и той ги впи в нея и засмука жадно.

      - Още! Още! - крещеше Лида.

      След виковете й Светослав като че ли отрезня и излезе от  омаята на съня.  Гърдите, които смучеше не бяха ручей ,  не бяха и поройният дъжд...

      - Какво още?  - попита той, макар че съзнаваше, че в постелята този въпрос е излишен.  Какво е вършил досега? Вълните на окена все още едва видимо се люшкаха във въздуха  и като че ли Лида плуваше като сирена  върху тях.

      - Какво още ли? - усмихна се Лида. Това, което правихме досега три пъти. 

      Просветляваше Настъпваше утрин като десетките, стотиците утрини , които той бе посрещал досега в далечнатна от родината му страна. От отворената част на прозореца на горния ъгъл  незаглъхналият от вечерта вятър поривисто сипеше снежинки.  Една част от тях падаше на радиатора, стопяваше се там и мокреше пода под него, а други като светулки шареха над леглото  с надежда да намерят там приют , но се стопяваха и се превръщаха в капки.

      На Светослав се струваше, че се намира в своята стаичка . Посегна в тъмнината да намери нощното шкафче, върху което би трябвало да са цигарите му , но напипа голяма нощна лампа . Изправи се като се олюляваше, но някаква сила го дръпна назад  и той падна по гърба си, досегнал рамото на Лида.  Опипа в тъмнината около себе си, но попадна на голото й тяло. Това не може да бъде! Това е сън!                   

      Стана и започна да опипва стената , за да намери ключа за осветлението , но попадна на бравата на вратата и я отвори.  В хола съвършено гол Марат правеше гимнастически упражение.  Енергично, с изпъкнали мускули по тялото.

       - Къде си тръгнал? - попита го Марат.

       - Може ли да взема душ. Чувствувам се много уморен. Тялото ми гори.

       - Снощи прекали с елексира. Това не е водка, не е рижски балзам.  Банята е отдясно на кухнята.  Не прави екскурзии! Откъдето си влязъл, оттам излез!  - отговори Марат и продължи гимнастиката си.

     Светослав влезе в банята и се изуми. Очакваше тя да бъде такава, каквито са и в другите жилищни  блокове .- тясна,  с малка вана и вечно капещи кранове, но пред  него на ярката светлина бляснаха жълти плочки, огромно огледало, несесер на който лежаха няколко вида шампоани, разнообразни сапуни, , дезодоранти и...шампанско в кофа с вода.  Банята беше двойно по-голяма от стандартните, във ваната можеше да легне човек с ръста на Марат. Точно срещу  вратата , през която влезе имаше друга подобна.

      Светослав напълни ваната с прохладна вода, направи на повърхността й пухлеста пяна и се гушна в нея. Унесе в размисли, забравил трагичните събития . Изглежда е  задрямал, защото изведнъж се стресна и усети как   главата му потъва във водата.  Оплаши се, излезе бързешком от ваната , обърса тяьлото си с една от многото хавлиени кърпи и излезе от банята .  Коридорът му се стори много тъмен.  Стъпвайки бавно напред по мекия килим  въвреше бавно опрял гръб в стената.   Дочу тихи гласове - мъжки и женски, и се спря.

     - Не мисли, че като ми плащаш, аз ти се отдавам без любов - говореше жена на български език.

      - На всички ли се отдаваш с любов? - също на български попита мъжки глас.

      - Само на тебе.

      - Считай, че петстотинтях рубли, които ти давам са подарък!

      - Не всичките ще получа. Какво да правиш?  Мъжът ми получава малка заплата. Не е горянин.

      - А другото малко ли му е?

     - По-голямо от твоето, но ти си много нежен и горещ.

     Изведнъж в коридора се разля ярка светлина.  Светослав се обърна. Зад гърба му със скръстени на гърдите ръце изпитателно го гледаше Марат.

       - Казах ти да не правиш екскурзии! Вече знаеш много наши тайни.  Дръж езика зад зъбите си!  Иначе ще стане лошо!