14

    Цяла седмица след гостуването на Марат Светослав се чувствуваше замаен и сънен, пушеше много цигари, защото изпитваше ненаситна страст към тях.  Искаше му се станалото да не е истина, а само незабравим сън.  Ясно му беше, че в луксозния апартамент на  Марат се намираше  публичния дом за който се говореше в селището.  Беше уверен, че и дори да съобщи на властите за него, ще пострада не  Марат , а самият той.  Всъщност смешно беше да се мисли, че те не бяха информирани за всичко при толкова много платени и неплатени доносници.

       Дълго време не можеше да си обясни как от една чашка балзам  се чувствува отпаднал толкова дни, и защо след изпиването й изпадна  в състоянието на лунатик и много часове от нощта му се губеха от съзнанието.  Това алкохолът не можеше да предизвика, а вероятно други вещества като наркотикът!  Ето откъде придобиват купищата пари Марат и Владимир Илич: опиатите и публичните домове.

     Светослав чувствуваше, че изпада в лабиринт, от който не може да излезе.Но най много го гнетеше  това , че  над Андрей тегнеше заплахата за съд и затвор, което вероятно щеше да стане в близки дни, защото властите повече едва ли щяха да протакат следствието. Можеше да  го спаси Марат с цената на 15000  рубли . Откъде да се вземат толкова пари? Някакви си мръсни книжки, пипани от различни хора, болни и здрави, богати и бедни, щастливи и нещастни... От кои сме ние? Разбира се, че от нещастните...  защото  парите, които сега получава  со достатъчни, но това ще бъде за кратък срок. А после?  Защо няма бог или някаква друга могъща сила, която да премахне нещастията по света?

     И все пак не може ли човек на човека да помогне.? В Коми живеят  хиляди българи. Ако всеки даде само по една кирлива рубличка  Андрей ще бъде спасен! Бълха го охапала  този или онзи, ако бръкне в джоба си и извади една рубличка... Но това е идея фикс.  Белким ще разтръби из селищата: “Аман-заман, дайте пари, братя българи, за да подкупим прокурора и съдиите, да спасим от затвора нашия Андрей.?” Невероятно и невъзможно!

      Какво би станало ако почти четирите милиарда хора по земята  съберат  по десет рубли, или десет долара , да кажем? Вярно, има бедняци, те нищо няма да могат да дадат, но има и свръхбогаташи, които могат да бръкнат по-надълбочко в кесиите си.  Ще се съберат около 40-50 милиарда, а може и повече. И човеците вместо да водят войни, ще се заемат  с благородни дела  като този фонд, например,  който перидично да подпомага развитието на най-бедните държави в света. Колко ли са те по света? Да допуснем, че са 40. Тогава само за десет двадесет години светът може да се промени до неузнаваемост! Тогава, сбогом на нещастията, на беднотията, на кръвопролитията, на човешките трагедии!

      За съжаление хората не могат да бъдат толкова сговорни, защото все още са човекоподобно стадо, юрнало се  да пасе благата , които ражда земята, което се бута и блъска едно о друга, за да пасе сочната тревица, като всяко животинче-човек  така се е овълчило, че забравя, че не е само то на света, че има друго до него, на което също се иска да вкуси от тревицата.  И така човек  постепенно ,без сам да забележи това, се превръща в звяр, който е готов да унищожи събратята си, за да жинее кратковременния си живот в охолство.  Н-е-е, човекът е нещо по-страшно от звяра, защото  той има силата и възможността да унищожава милиони свои събратя без да му мигне окото - едните с бомби, а другите - с лишения за съществуване,у с мизерията, болестите  и всекидневните стресови на социалното неравенство.  Страшно нещо е човекът!

      Какъв мизантроп съм! Уплаши се от мислите си Светослав. Що за фантазии се въртят им главата му! Довея ги мъката, бедата.  Не бива да се поддава на черни мисли, а трябва да търси изход, за да помогне на Андрей!

      Няколко  пъти ходи в  квартирата на Андрей, но него все го нямаше.  Най-после реши да го дочака и да сподели предложението на Марат.  Може би ще намалят сумата за подкупа до тази , която би могла  да е според възможностите на четири -пет човека. Ще хванат за гушата Гогов., поне хиляда рубли е длъжен да даде! Вина има и той, макар че никой за нищо не го закача.  Той е началникът на транспорта, той изпрати  неизправният в техническо отношение автобус в тайгата. Ех, по-добре да не бяха пътували! Нищо че смяната нямаше да се яви на сечището!  Няколко лесовоза с дървесина по-малко, планът - закъсал... Нищо! А човешкият живот, съдбата човешка?

       Маргарита, съпругата на Андрей, посрещна топло Светослав, опита се да се усмихне, но усминвката й беше тъжна, даже некрасива.  Покани го в кухнята, в хола дъщеричката гледаше детско предаване по Московската телевизия.

       Маргарита поднесе чаша с разтворимо кафе и въздъхна:

       - Нима ще съдят Андрейчо! Божичко, до каква мъка доживяхме!

       Светослав мълчеше с наведена глава.  Маргарита зашета около готварската газова печка и продължи да говори с плачевен глас:

      -  Ще го съдят! Може и в руски затвор да го изпратят, а там е страшно, студено... Инвалид ще ми го върнат, а такъв е здрав и як като камък!

      - Маргарита, може би няма да го съдят...- тихо каза Светослав като не смееше да погледне събеседницата си в очите, от които капеха сълзи.

      -  Пандо Гогов ли ще съдят тогава? Началниците винаги се измъкват, виновни ли са, командироват ги от едно място на друго, но още по-топличко и по-добре заплатено. Зная аз.. Кой не знае това?

       Светослав отговори:

       -  Според мен Андрей няма вина. Могат да го осъдят, но условно.

       - Условно? Ще го изпратят в България, а там парите не стигат. Мишслехме да спечелим някой лев, да стегнем бащината му къщичка, а може и нова да построим. А сега какво става? Ужас!

      - И мене упрекват.   Опитват се да ме подведат под съдебна отговорност, или...да ме изгонят  най-безцеремонно.

      - Тебе?! Защо?

      - Мисля, че това е идея на Янчев. Партийният секретар. Бил съм зад гърба на Андрей. Трябвало да го предупредя.

     - Ама че тъпотия!  - вдигна ръце Маргарита. - Тогава и господ трябва да упрекнат, чме е създал такъв суров климат. Тези хора мозък имат ли?

      - Не зная дали имат мозък, но имат власт. - каза  Светослав.

      В кухнята припкайки влезе дъщеричката:

      - Мамо, много хубаво филмче!  Даваха “Ну погоди!”. Зайчето беше много умно и надхитри вълка.  Не бива да го убиват ловджиите! Аз вече всичко разбирам на руски език.  Сега има новини. Ще ги гледате ли, мамичко?

      В коридора се потропа. Връщаше се Андрей.

      Росица  радостно плясна с ръчички:

      - Татенцето си идва. Ура-а-а! - и припна да го посрещне. После от коридора прозвуча гласът й: - Татенце, носиш ли нещо?

      - Шоколадче ти нося, сладичка моя!

     - Благодаря татенце. Ела да ти разкажа филмчето за заяка и вълка! Ако искаш и на руски мога да ти го разкажа.

     - Можеш , бедно мое. И английски език след време ще научиш. В този свят, който не знае чужди езици е като глух и ням.

     - Имаме гости!

     - Виждам шубата на чичо ти Светльо.

     Андрей застана до вратата като стигна до перваза й.

     - Да вървим в голямата стая. Там ще ви сложа да вечеряте.  - каза Маргарита, подготвила вече подноса с храна.

      Започнаха новините по телевизията. Както винаги, първите думи на диктора бяха: “Леонид Илич вь1ступил ...” Светослав си спомни как веднъж на една от скамейките пред Большой театър в Москва леко посръбнал непознат руснак се присламчи към него  и като разбра, че е чужденец му разказа следния виц:  Гаргата намерила бучка сирене и кацнала с него на едно дърво. “Искаш ли да й  вземем сиренцето?” - казал щъркелът на приятеля си.  Взел той един вестник и започнал да го чете под дървото, на което била  кацнала гаргата. Чиетял и цъкал с език като викал: “Бре! Не пише в този брой за Брежнев!” .  “Не може да бъде!” - кряснала гаргата и изтървала от клюна си сиренето.

      Андрей не докосна храната, Светослав - също.

      - Къде ходиш всяка вечер? Търсих те няколко пъти.

      - Не зная.  Гоня Михаля.

      - Искам да говоря с тебе.  Много е важно.

      - Не ми се говори, брат.Не ми се говори и не ми се живее.

      - Андрей! - извика Маргарита. - Що за приказки!?

       - Мъчно му е на татенцето, но не плаче.

      - Ще му мине. Навярно е болен. - каза Маргарита.

      - Болен съм! - стана от  стола Андрей и сложи ръка на гърдите си. - Ей тук ме боли! Душата ме боли! - и махна с ръка към Светослав. - Да вървим в кухнята! Там той продължи:

     - Ей тук в гърдите нещо ме мъчи. Задаша ме. Искал си да говориш с мене. И аз имам много неща да ти кажа. Няма с кого да споделя мъката си...

      - Разбирам те. - прошепна Светослав.

      - Нощем не мога да заспя. Мятам се като звяр в леглото.  Отделил съм се от Маргарита, защото....виждаш ли тези ръце? Те са ръце на убиец! Как ще я докосна с тях?!

      - Андрей, опомни се!

     - Знам, че ще кажеш, че не съм виновен, че обстоятелствата са били неизбежни. Може и така да е, но мен съвестта ме мъчи. Затворя ли очи, те, труповете  на момчетата  са винаги пред мене. Познавах ги всички до един.  И Петьо от първия ред, прободен от върхара, и циганчето  Сали, и...Зная ги! Онази нощ като че ли бях заспал. Добре помня, че бях затворил очи.  Тогава видях пред себе си Салито.  Облечен беше в дълга бяла риза. До петите дълга. Върви, пристъпва към мене и я застъпва с крака. Надвесва се над ухото ми и ми шепне: “  Бати Андро, защо направи така?  Сега кой ще храни моите циганчета?  Като ходиш в България, прескочи до Лясковец и им занеси бонбони поне! Моля те! Къщата ни е до лозята. Удобно ни е, берем си грозде без пари. Много е сладко...”

      Светослав го слушаше и виждаше как тече пот по лицето му.   В ушите му още по-силно звучеше гласът на  на Андрей, но притъпен, сякаш излизаше от вътрешността на тялото му:

       - И Петьо ми се е явявал пред очите.  Плачеше и ми говореше, че обича живота. , че още не се е налюбил с момичетата, които тука били много и му харесвали до безбожие. Идват те, загиналите, при мене един след друг. Всички облечени в белоснежни дрехи. На гърдите им се появяват кървави петна.  Те стават все по-големи и по-големи, докато всичко край мене се превърне  в нещо голямо и кърваво. Цяло езеро...

      Андрей замълча и седна на стола край масата.  Светослав, който също досега стоеше прав, го последва.

      - Какво искаше да ми кажеш? - попита Андрей.

      - Успокой се! Сръбни вода!

       - Ще се успокоя само на онзи свят...

       - Грешиш. Мисля, че имаш още воля, че си мъж!

       -  Воля? За такива неща пишат само в романите. Аз книжки отдавна не чета.  Къде е този писател, който може да разкаже за моята  мъка, а? Седи си някъде на топло...Толкова хора избих! Защо ме е наказала съдбата? Какво съм направил?

       - Андрей, ще ти кажа нещо важно. Ще намерим спасение...

      Устните на Андрей трепереха.  Светослав разбра, че  трябва да  говори направо, без  много обяснения за предложението на Марат.  Искаше му се да намери някаква вълшебна дума, която да бъде ключ към душата на Андрей, която да го успокои.

      - Не всичко е загубено. Има спасение! - повтори Светослав.

      - Слушам те.  Не разбрах. За какво спасение говориш. Ще възкръснат ли мъртвите

      - Ти няма да влезеш в затвора! Има изход! Ще се измъкнем от бездната!

      - Стига фантазии! И дяволът не може да ни помогне. - простена Андрей.

      - Точно дяволът ще ни помогне! - отговори Светослав.

      - Не те разбирам.

      Светослав замълча, въздъхна и продължи тихо:

      - Познаваш ли Марат?

      - Кой Марат?

      - Този, който живее във входа на Пандо Гогов.

      - А-а-а-а, поз...недоизрече думите си Андрей и захлупи лицето си с ръце.

      - Искаше да кажеш, че го познаваш, нали? - попита Светослав.

      -  Да. Имал големи връзки с големците. 

      - За него става дума.

      Светослав му разказа за посещението си в луксозния апартамент на кавказеца  като пропусна да спомене за интимните си приклрючения, които смътно  помнеше. Със засъхнало гърло пошепна цифрата, необходима за подкупа на съдебните магистрати.

      -  Петнадесет хиляди рубли! Откъде да взема толкова пари!  А и за подкупа могат да ни окошарят! -  огорчено каза Андрей и се изплю на пода.

      - Трябва да се рискува.

      - Рискува този, който има пари, а ние нямаме.

       - Трябва да намериме! Свободата струва толкова пари.

            - Славо, каква свобода ще е тази, която се купава с пари?

            - Прав си. Хем парите си ще  дадем, хем ще бъдем  зависими от други хора.

            - От кого? - попита Андрей.

            - От Марат и от още по-големи лъвове.  След това могат да ни цедят докато сме живи. Рекет.

            Андрей като че ли се успокои и каза:

            -След време ще ни няма, ще си заминиме за България.  - после поклати недоволно глава и допълни:

           - Тези петнадесет хиляди рубли няма да върнат момчетата от пръстта! И...

          Светослав го прекъсна:

          - От там никой не се е връщал, но твоето Росе   ще си има баща, жив и здрав. Ще има човек, който да се грижи за настоящето и бъдещето й.

           - Ще има! - кресна Андрей и отново устните му затрепереха. -  Момчетата ги няма, човеко, мъртви  са!

          -  Дръж се, не падай  духом! - каза Светослав. -  Твоите истерии и преживявания няма да върнат между нас мъртвите., няма да ги съживят. Живите сме ние!  Защо цял живот да страдаме за грях, който не е наш.  - И неочаквано, даже за самия себе си, повиши бодро глас. - Ще те оправдаят! Ще видиш!

         Андрей, унесен в своите мрачни мисли, не го слушаше.  Повдигна главата си и с мътен поглед прошепна:

         - Кога ще ме арестуват?

         - Никога! -0тговори Светослав и трепна, защото и самият той се страхуваше от арест, но бързо спокойно продължи:

         - Никога , защото ще намерим пари. Страшно е, но животът показва, че имаш ли пари, имаш и правда, и време , и здраве, и приятели, всичко!

         - Върви по дяволите, наивник! - извика Андрей.

         - Добре, ще се махна! - също ревна Светослав и заплака със сълзи.   

         Когато се спускаше по стълбището Светослав даваше още по-голяма свобода на сълзите си, които течаха като ручеий по лицето му.  Не ги чувствуваше и не ги избърсваше.  Плачеше, препъваше се крак о крак и се хлъзгаше надолу по стълбището.  Като отваряще изкорубената  външна врата дочу женски вик зад себе си На бледата светлината на слабоволтовата елекнтрическа крушка  за миг видя как някой замахва над главата му с тухла. Инстинктивно Светослав отдръпна главата  си встрани, тухлата го удари  в рамото и тогава той ритна с коляно нападатеиля в слабините. Той се присви, тогава го удари с юмрук в лицето и нападателят се просна по гръб пред входа като от лицето му протече кръв. 

      Жената, която извика и спаси от удара с тухлата Светослав беше баба Яга. Тя се намираше няколко стъпала по-нагоре и се спусна по стълбището.  Тя беше попаднала тук, защото понякога чистеше входовете за бутилка водка. Личеше си, че нападателят беше скитник - бомж. Той се съвзе, но не смееше да се изправи, очакваше следващите удари и пазеше лицето си с ръце.  Кръвта от носа му протече в устата му, после заля брадичката му.

       Светослав се обърна към баба Яга:

      - Извикай доктора! Или..не. Бягай при Андрей за марля или памук!

      - Никакъв доктор! - каза с кресливия си глас баба Яга. - Милиция трябва да извикаме! В зандана е мястото на този...

      Като чу думите й бомжът се изправи на крака.  Светослав бръкна в джоба си и му подаде десет рубли.  Скитникът ги взе с трепереща ръка  и посегна да целуне дланта му. Баба  Яга недоволно поклати глава.