15        

     Дългата и сурова зима, с кратките дни и безкрайните нощи,  с преспите си-капан за заблудилия се пътник или ловец , със скрежа  си по красивите борове и прозорци  , си отиваше неохотно.: позатопляше се през деня, пътищата се изпълваха с лапавици и локви, които през нощта се заледяваха.  Все пак кратката и почти незабележима пролет показваше, че е дошло нейното време.  Снегът първом се стопи  в селищата и по пътищата, а по-късно топежът започна да настъпва в тайгата и нейните дълбини, но в усоите  дълго време можеше да се срещне бяла покривка.

      Светослав и Андрей очакваха резултатите на следствието и  призовката от съда, но по неизвестни  причини те се бавеха.  Това обнадежди Светослав и той започна да търси  ти за варианти за събирането на пари от приятели, от хора , на които  можеше да се довери, но за съжаление те  се брояха на пръсти.  Едва ли можеха да се съберат петнадесет хиляди рубли, но поне  половината ...    Реши да помоли за помощ своите земляци. Парите трудно можеше да им върне Парите нямаше да може да им върне , но в България  щеше да им предложи в замяна златни турски пендари, които беше получил като наследство от баба си. Бяха десетина на брой.

      ...И все пак пролетта идваше, а след нея - лятото със своите сребристи бели нощи, с жегата и комарите си  бръмнали из селището , долетяли от блатата.  С промяната на годишното време станаха и други промени.  Издигнаха Янчев за още по-голям началник в Москва.  Направиха голямо прощаване-банкет, но в залисията “случайно” забравиха да поканят редактора.  Светослав не съжаляваше за това. И да бяха го поканили, не би отишъл.

      С Марат не се срещнаха дълго  време, освен един път, случайно,  в управлението на горското сктопанство, но и двамата  се престориха, че не са се забелязали.  Андрей отбягваше срещите и разговорите с хората, работеше черна работа в ремецето,  и продължаваше да се губи до късно през нощта, неизвестно къде.  Мрачното настроение и тъгата обхванаха семейството му.  Даже детенцето, което не можеше да разбере проблемите на възрастните, рядко се усмихваше.  Гласчето й заглъхна и стана тъжно.  Всички се примириха със съдбата и очакваха колкото се може по-скоро , какво ще им поднесе тя. Тя не бързаше.

      На Светослав веднъж в редакцията му хрумна идея:  Защо да не напише писмо на Леонид Илич Брежнев?  Беше чувал, че някои молби и писма не оставли без последствие, че има хора, които са получавали помощ, това не оставаше без вниманието на вестниците и хорската мълва., които тръбяха за човеколюбието на стареца-партиен ръководител.  Следователно, щом Първият е голям хуманист и миротворец, то значи и властта си е такава!  Такива бяха изводите, но...какви  се оказваха фактите? 

      Светослав седна зад пишещата машина  и започна да пише писмо като наивно си представяше  как старикът ще надвеси рунтавите си вежди над него  и ще прочете следните редове:

            “ Уважаеми Леонид Илич!

      Пише Ви  неизвестен за Вас българин, работещ в Коми АССР, където  както казвате Вие, крепне и се  закалява българо-съветската  дружба. Извинете ме, Леонид  Илич, но не за това ще стане дума в писмото ми, което уверявам Ви с чиста съвест е вик на болка, предизвикан от несправедливостта  в нашия живот  и от безизходицата, в която съм изпаднал самият аз и моят приятел и семейството му. Това стана при жестока катастрофа, при която загинаха млади хора.

      Следствените органи упорито  търсят виновника  и колкото повече се ровят в произшествието , толкова по-дълбоко бъркат в раната , която едва ли ще зарастне.  Всъщност причината е съвършено ясна  и шофьорът, който возеше автобуса с дърводобивниците е невинен! Който и да беше на неговото място нищо нямаше да може да предотврати. Накратко: пред автобуса се изпрече огромен паднал бор и водачът успешно го заобиколи , но следваше надолнище, беше още тъмвно и мъгливо, колата се унесе и  се набучи в аварирал лесовоз, от чиито върхари загинха момчетата.  Това е с няколко думи. При  следователя  има камара  с документи , които описват всички подробности.   Ще осъдят Андрей, а той има съпруга, детенце и болна стара майка.  Ще го осъдят, защото  някой трябва да “плаща” за страшното, което стана. С това ще върнат ли бащите на децата  и загиналите синове на майките? Никога!

      В името на справедливостта  честно, с доблест  и нетенденциозно трябва да се вникне в причините за катастрофата. Те са безотговорност иразпуснатост от страна на ръководството;всеки гледа  да грабне нещо  от държавното , да получи това, което не е заслужил и заработил. В настървеното надпреварване за преизпълнение на плана техниката се използува   безобразно и тя  след кратък период  става негодна, но въпреки това не я пращат на основен ремонт. Автобусчето също беше неизправно в техническо отношение.

 И не един ствол има паднал по пътищата на тайгата, които не се обират  и остават там да гният.  Хората работят до преумора като животни. , докато изпълнят високите тудови норми.

      Не виждате ли, драги Леонид Илич, корупцията около нас?, доносничеството?, подмазвачеството? фалшивият  патос и ураджийството в нашия живот? Кой е стимулът, който ще ни движи напред? Не зная.  За мене доскоро това беше стимулът за изграждането на ново и справедливо общество.  Ново общество има, но справедливостта е далеко от нас, а може би тя не се полага на нас, обикновените хора.  Зная, че пиша горчиви неща, но не мога иначе , защото мъката и болката ме карат да върша това.  Може би не съм прав, може би съм заблуден, много ми се иска да е така, но едва ли...След  катастрофата ми дойде в ума еретичната мисъл ,  че тя е началото на друга, социална катастрофа, към която върви нашето общество.  Хората, облечени с партийна и държавна власт направо грабят и съсипват държавата .  Турупат огромни лични богатство, което не би трябвало да е характе но за нашето социалистимеско общество.  Богатствата за тях стават фетиш, те са мъртви, защото са скрити и не могат да се оползотворят. Този грабеж и фалшива всеотдайност не могат да съществуват вечно, това неминуемо ще доведе до социална и морална катастрофа!

      Слезте между хората, уважаеми Леонид Илич,  защото  по събрания и митинги човек е свикнал да ръкопляска , когато се прибере вкъщи да псува.  Страхлив е народът да казва истината, защото се е примирил със съдбата си.  Усмивките край Вас са фалшиви и декоративни.

      Дойдох във Вашата страна не да изграждам кариера, а защото обичам Русия.:изстрадалия във войните руски народ и гениалните негови писатели , които са класици и на световната литература.  Дойдох, защото вярвах, че тук ще намеря по-справедливо общество, отколкото в България.  Та нали СССР е първата в света социалистическа държава! Страшна е тази  истина, но не намерих такова общество! Същото е както при нас, дори има повече извращения на  на благородните идеи  на социалната  справедливост, отколкото при нас.  Въпреки това Русия си оства втора родина за мене.  Тук е моята  съпруга, тук ще се роди моето дете.

      Ще Ви разкажа няколко случки, които мисля че говорят красноречиво , че не всичко е така, както го пишат по вестниците  и както Ви информират  Вашите отговорни служители.    

      Бях в  Сиктивкар на пазар. Исках да си купя топли ботуши. Отидох при един продавач, после при - друг. Цените - космически! Казвам им, че тези цени са като в Америка, а тук е Съветски съюз. Те ми отговарят, може да е Съветски съюз, но няма никаква съветска власт, не ссъществува тя за  тях, защото тайгата си има свои закони. Ще дойдат органите на властта , но няма да ги глобят, защото ще им бутнат някой чифт ботуши за подкуп.  Така е навсякъде. Даже в Москва.-  Но най-страшното е лицемерието на държавните и партийни властници.  Днес са червени, утре могат да станат черни или жълти, стига да запазят тлъстото кокълче.

      Почти навсякъде срещам пияници.  Народът пие безобразно само тогавна, когато му е дотегнал животът  и търси утеха от това.  Няма нации алкохолици и нации въздържатели.  Пие като свиня само този, който е загубил последната си надежда.  Могат ли да бъдат преброени алкохолиците в Русия?”

      Като написа последните редове Светослав си спомни, че Леонид Илич обичал да си посрбва. Тогава излиза, че и той е изгубил последната си надежда.  Кой знае? Може и така да е.  Замисли се, но не задраска последните редове и продължи:

      “Мисля, че руският народ заслужава по-друга участ. Срещат се твърдения, че не му се работи.  Но кажете кой може да работи, когато не знае за какво да работи?Преди е работил за помешчика, чорбаджията? А днес - за кого? Ето че отново стигнахме до стимула. Има една нашенска поговорка: “Нтереса клати феса!” Обикновена истина, коятож народът отдавна е разбрал, но днес  тя се забравя. “

      Светослав повдигна глава. Накъде тръгнаха мислите му. Това, което пише прилича повечето на политика, отколкото на молба за ...милост. Ще се получи така, че вместо да изпише вежди, ще извади очи.  Въпреки това Светослав продължи да пише с още по голяма жар:

     “

       И друга поговорка имаме ние, българите: “Рибата се умирисва от главата”.  

     “Боже, накъде съм тръгнал?! Сам не  мога да разбера какво става с мене?! - мислеше си Светослав.  - “Изглежда ще трябва да обработя писмото...” Но все пак продължи в същия дух:

      “ Има и нещо друго, което е много обидно.  Хората изкуствено се делят на свои и несвои  с така наречените номенклатурни кадри., чувствуват се като господари, понеже имали някакъв синомер.  “Аз съм номенклатурен кадър!” - каза ми веднъж с неописиуема гордост мой колега. Говореше така като че ли е Шекспир. Нима може достойнството на човека, дарбата му да се номерира, за да бъдат отличени от другите хора?

      Къде ни водите, Леонид Илич? Погледнете - нивата, наречена социална справедливост е  опасана  в бурени , които я задушават и ще я задушават докато я унищожат.  Тогава тези, които сега ни грабят скрито ще почнат да вършат това открито под формата на някаква друга идея.

      Много неща искам да споделя с Вас, но това ще стане в книга, която рано или късно ще напиша, ако съм  жи в  и здрав.Ще напиша книгата, но едва ли тя ще види бял свят, защото и литературата превръщаме в догма , но за това... няма смисъл да се пише, защото литературните боклуци след време ще се забравят. Те не са изживени, не са изстрадани, те са подмазвачески, защото се нагаждат според приетите догми.

      Увлякох се в странични неща, но всъщност и те имат връзка , колкото и невероятно и да е това, с катастрофата  и мъката в душата ми.

      ...Моят приятел Андрей е в стресово състояние. Съвестта го мъчи и ще го терзае дори да бъде оправдан., а това е най-страшното наказание за човека Трябва да се помисли за семейството му, за невръстното му момиченце  Росица.   За кратко време тя научи рускиезик и вече декламира стихове на Пушкин.

     Да помислим за децата, Леонид Илич! Нека те не се делят на номенклатурни и неноменклатурни!, на привилегеровани и непривилегеровани хора! Нека те да живеят в общество с еднакви закони за всички, но най-важният закон да бъде законът на човешката съвест.

      Обществото, в което живеем наричаме социалистическо  Такова е то само за отбрани хора, които може да се каже, че живеят в охолство вече в комунизма.

      Уважаеми, Леонид Илич,  хората вече нямат вяра в доброто, те търсят спасение в алкохола, религията, в бога или дявола, но не в себе си и между себе си.    Страшно е. Накъде отиваме?

      И в мене вярата изчезна. Тя се стопи като пролетния сняг  и остана само калта и тинята в душата ми.  А е прлет. Би трябвало всичко да се съживи, да се обнови... Тъжно е.

      Не зная дали това писмо ще стнигне до Вас.  Възможно е то да попадне в ръцете на добри хора- ваши сътрудници. Дано! Не крия, страхувам се от последствията на моята откровеност., но и каквито и да са те, по-лошо от станалото няма.

     Помогнете, Леонид Илич, като баща Ви моля!

      Пожелавам Ви здраве!

  Усогорск,

,л. Ленина 13 квартира 97                              Светослаов Николов”

      Светослав написа последния ред, подписа се , постави писмото в списание “Огонек” и го притули в чекмеджето ноа бюрото.

      Тръгна за квартирата си. Съпровождаше го Лорда  като прецапвашае в локвите мокър, но доволен, че изпраща своя приятел-човек.  До входната врата на жилищния блок облиза ръката му и се хвърли  за прощаване скимтейки на гърдите му.

      Електрическите лампи на затихналия Усогорск проблясваха и показваха в сивотата на нощта , че в това затънтено кътче на тайгата има живот.

      Настъпи отново безсънна нощ за Светослав.  От кога не е спал нормален сън не помнеше.  Организмът както не можеше без вода и хляб, така сега се нуждаеше и от съня; идваше времето, когато клепачите сами се затваряха  и той се унасяше в благодатното благо, макар и за два-три часа. Надяваше се и сега да дремне малко , но пред очите му се мержелееха виолетови кръгове , после се превръщаха в черна бездна  и в ушите си чуваше бучене като шума   на водопад. Широко отваряше очи, завладян от неканени и натрапчиви мисли  и коварни въпроси, които сякаш му задаваше непознато и неземно същество:

      - Ще изпратиш ли писмото?- питаше го то.

      - Да. - мълвеше той.

      - Не се ли замисляш, че още в тукашната поща то ще привлече вниманието  на любопитните служителки.?

      - Не.

      - Дори и писмото ти да стигне в Москва , първом то ще бъде прочетено от органите на държавна сигурност.

      - Защо писмото ми трябва да ги заинтересува?

      - Те са любознателни към всичко що е адресирано до властниците. Дори и в мръсното бельо биха ровили ако им се наложи.

       Севетослав си спомни как веднъж на гара Унгени митничарят с невероятна придирчивост  ровеше из багажа на пътниците,  било то руснаци или българи, идващи от юг.  Дори разтвори пеленките на бебенце и започна да човърка между тях, естествено не намери златото, което търсеше , а познатата миризлива течност, която детенцето изпусна от страх.

      Дълго  рови и в куфара на Светослав, който не се сдържа и каза:

      - Другарю митничар, в този куфар ровя цял живот и нищо не мога да намеря, а  Вие разчитате за половин час да намерите някакво съкровище.

      Митничарят го погледна нервно, стисна зъби и излезе.

       Светослав се обърна мислено към невидимото същество:

       - Излиза така, че писмото ми е излишно?

       - Ще стигне ли до върховния началник?

       - Няма. Ще видиш защо.

       - Искам да знам защо писмото ми няма да стигне до адресанта. Кажете ми и ме уоставете да спя. Уморен съм.

        - Зная, че си уморен не физически, а морално.  Постепенно губиш духа си и се превръщаш в парцал.      

       - Кой си ти? Защо не ме оставиш на мира?

      - Аз съм твоята съвест.- Докато я имаш , няма да можеш да заспиш спокойно.

      - Всички ли хора имат съвест.

      - Не.

      - Кой няма съвест?

      - Тези, които имат много пари, заграбени алчно и тези, които разполагат с огромна власт над хората.

      -  Тогава какво имат те?

      - Нали  казах - власт и пари.

      - Щастливи ли са тези хора?

      - Да.

       - Защо?

      - Щастлива са, защото не съзнават, че са нещастни.

      - Ще осъзнаят ли това?

      - Няма да бъде през този век.

      - Защо се получава такава несправедливост.

      - Отнета е вярата на човека в доброто.  Без  нея той  е едно нищожество.

      - Животно ли?

      - Нещо по-лошо от животно.

      - Тогава в какво?

      - В човек!

      - Не разбирам....

      - Да, човекът си е човек-чудовище, защото само той може така жестоко да разрушава природата, да създдаде лъжата и истината, парите, престъпността, братоубийството, да се издига в космоса и да пада  към низостта като създава за себеподобните си затвори и концлагери, електрически столове, бесилки, гилотини, мъченията, да принуждава събратята си човеци да гладуват и още много страшни неща.  Това ли е човекът, който скоро ще прекрачи в следващия век?

      - Моля те, не ме измъчвай повече! Бъди човек....

     - Ха-ха!  - изсмя се Съвестта. - Не мога да бъда човек. Ацз съм частица от неговия дух. Спи! Спи с чиста съвест.