8

 

      Само след десетина минути Светослав намери пътеката, която водеше към шосето, но се обърка, когато търсеше лишеите , за да тръгне в обратната им страна - на юг. Пътечката се стесни и изчезна. Сякаш потъна в снежните преспи! Тогава започна да търси високите места, дращеше лицето си в храстите, намереши ли пътечка, бързаше запъхтян по нея и най-сетне  пред него просветна просеката на шосето, а горе над него висяха мощните кабели на електродалекопровода.

      Влезе в чайната.  Кюмбето грееше до зачервено.

, от кухнята се разнасяше топлата пара на самовара, миришеше на кафе, което за по-бързо варяха като компот и без каймак като го наливаха в чаени чаши, пъхнати в металически поставки, наречени подстаканчици. Готвачът стоеше с гръб, бъркаше супата и и слагаше подправки, които разнасяха аромата си наоколо.

      Светослав съблече бризентовата си шуба, подплатена отвътре с овча кожа, , не я закачи на закачалката край стената, а я метна  на близкия стол заедно с калпака си. Готвачът, усетил присъствието на влезлия, без да се обръща, викна:

      - Чорба ли ще ядете? Ама е много блажна! Има и лютичко.

       Светослав чувствуваше режещите болки на глада в стомаха си, но не го съблазняваше чорбата, а го глождеше желанието по-скоро да се появи лесовоз, на който да се качи и да се прибере в селището.

      - Не. Ще пия кафе. 

      - С коняче ли? Имаме “Преслав” и бренди.

      - Не само водка, но и коняк ли имате?

       - Да не сме бостан? Всичко имаме!

       - Благодаря! Дайте кафе с малко коняче “Преслав”.

       - Да знаете, че е скъпичко. Петдесет копейки струва. Кафето е без пари, държавата го плаща.

       На Светослав се стори, че дълго време разговаря и затова викна нервно.

       - Ако ще и рубла да струва! Дай ми тогава двеста грама коняк

      - Ама ще платиш, нали? Дори и началник да си...

      - Плащам си като поп!

      - Добре,”попе”? - ухили се готвачът. - Ти не се сърди. Има началници дето пишат все по сметка. Днеска сметка, утре сметка, а после няма кой да плаща и аз съм вътре.  Къде е Илия? На кирия с вересия..

      В небето нещо забръмча. Въртолетът! Светослав повдигна неволно глава към тавана. Готвачът го погледна и усмихнато каза:

      - Карат горяните в Архангелска област. Там ще откриваме сечище.  Кандидат съм за там. Хубава пастърва има! - и доволен от своята кометентност, повдигна чашата до себе си и я изпи до дъното.

      Светослав отпи от кафето и си наля от коняка в  него. Отново отпи.  През тялото му премина приятна топлина.  Почувствува се спокоен от топлината и домашния   уют,  които витаеха наоколо.

      Група горяни нахълтаха шумно.

      - Плондер! - извика един от тях на готвача. Наричаше го   така навярно, поради това, че коремът му беше доста изпъкнал напред. - Дай ни по един коняк и по едно кафенце, че не може да гледаме, даже и две не виждаме.

      Готвачът им поднесе на тепсия кафетата и коняците. Шегувайки се един с друг горяните си изпиха кафетата и глътнаха коняците на екс. Станаха и тръгнаха към вратата.

      - А парите? - попита готвачът.

      - Бригадирът ще плати, когато получим аванса.

      Готвачът не възропта, защото това за него беше изгоден вариант, тъй като можеше да надпише повече , отколкото бяха изпили. А началниците не плащаха. При тях всичко беше на книга.

      Светослав тръгна с горяните. Когато се качваха в автобусчето от далечината се разнесе лай на куче, а още от по-далеко проеча изстрел.  Всички насядаха спокойно на седалките, а Светослав, прехапал  долната си устна, се сви на задната седалка, вдигна високо яката на шубата си  и нахлупи шапката пред очите си.

     Прибра се с горяните без премеждия в селището  и отиде направо в редакцията, седна зад пишещата машина  като искаше да напише нещо като “Ин меморандум” за  загиналите млади хора при катастрофата.  Не можеше да напише даже ред, защото  чувствуваше , че трябва да пише със злоба, даже с ярост за този нелеп и страшен случай , да пише и за Андрей , върху когото искат да хвърлят цялата вина. За това, че този свят е несправедливо устроен, че е необходима поне малко топлина за всяко земно същество, било то човек или животно; че не бива да същестува повече  така този злобен, овълчен и жаден за богатство човешки свят; че никому не е нужно хора като Антон, Анатолий Иванович,  да живеят самотни и нещастни в тайгата, и то на стари години; искаше му се да кресне:”Какво правите хора? Накъде сте тръгнали? Къде ще стигнете ?”

      Преди в България му се струваше, че все пак животът ще се оправи, че ще дойде човешката справедливост. Мислеше си, че ще дойде Пленум на ръководящата партия, защото тези хора не могат да бъдат слепци, за да не виждат как обществото се разделя на две - едните облагоденствувани от властта, а другите- необлагоденствувани и унижавани; не могат да не виждат как се стопяват моралните човешки ценности, идеологията им да бъде само на думи, а на дело да вършат обратното на това, което говорят, да

си строят луксозни вили край морето и на планините. Не може хората, които са горе да не се опомнят, защото не могат да не знаят  елементарната истина, че всяко нещо, което си има начало, ще си има и край.

      Но ето че минаваха пленуми, даже конгреси, правеха се рокади във върховната партийна и държавна власт, които се бяха срасли една с  друга като тумор, но животът продължаваше да си тече по предишному и се раждаше скрито недоволство  у хората. Кариеризмът разрастваше навсякъде за сметка на някой чужд гръб, колегите му журналисти се съревноваваха да пишат хвалебствия и парфюмирани статии за светлото бъдеще на народа като се  стремяха да правят още по-светло и охолно своето настояще. Понякога и Светослав пишеше подобни статии - със заучени думи и фрази, при които винаги имаше трудности, но преодолени  от силата на колектива, или от някаква личност, която го ръководи. Всъщност тази личност си беше жив човек, имаше си свои грехове, свои слабости, дори и псуваше понякога властта, но  скрито, разказваше вицове за големците, но...си имаше и двойник -

друг човек, идеален и книжен.

      Но защо не се смажат морално лицемерите?  Тези, които търсеха роднински или приятелски връзки,  за да лежат на гърба на другите, да крадат от колективното и държавното благо. Защо не може да се каже на подлеца в очите, че е подлец? Не може, защото той е облечен във власт, в неограничена власт! Не може, защото над него има друг- с още по-голяма власт, а над този друг - още по властен. И така се получава пирамида, на върха на която стои някаква тъпа и маниакална личност. А пирамидите са здраво нещо. Та нали от векове същестуват египетските пирамиди, свидетели на  природни и социални човешки катаклизми.

      Че става нещо лошо се виждаше и от големците, но причините за неблагополучията се търсеха надолу като се забравяше народната поговорка, че рибата се вмирисва от главата.

       Хората, които създадоха текезесетата старееха и с тях угасваше и пламъкът в очите , надеждата. Младите гледаха да бягат от селата, а по нивите работеха само жени и старци. Но за да попаднеш в града - трябваше да имаш жителство . Но за да имаш жителство беше нужно да имаш работа. Но работа само даваха, когато имаш жителство. Омагьосан кръг. От него можеха да се измъкнат само хитреците  и хората с връзки. Членството в партията не можеше да помогне , защото в нея влизаха  масово стотици хиляди хора.

      Така беше и в тайгата, където живееха и работеха  дванадесет хиляди българи, някои със семействата си. Суровият северен климат още повече разпалваше противоречията между хората; едни алчно се стремяха да натрупат много пари, дори и да ги откраднат; да си накупят и изпратят в България колкото се може повече битова техника, а други си купуваха златни накити и по рационален начин успяваха да ги превозят през границата; някои от младите хора пропиляваха парите си  по ресторантите и кафенетата в столицата Сиктивкар и другите градове на Русия, купуваха скъпи подаръци на любовниците си, които сменяха периодично като носните си кърпички. Имаше случаи, когато български горяни затваряха за през цялатга нощ някое кафене или ресторант, плащаха на персонала за услугата, подлагаха под масите пачки с банкноти , за да ги уравновесят, палеха цигарите си с пари.

      Това озлобяваше местните хора. Някои от тях си мислеха, че горяните са изпратени от

България криминални престъпници, както изпращат  престъпниците от Русия в техния край, Но когато местната телевизия излъчи няколко предавания , чрез които показа как българите умеят да танцуват и пеят, много от тях бяха жегнати от мисълта, че тези хора са като тях, щом  песните им са така темпераментни и звучни, а танците ритмични, страстни и красиви.

       Светослав си мислеше, че ще напише в централния български печат остра и изобличителна статия  и хората ще въздъхнат с облекчение и ще дойде най-после справедливо възмездие за неправдите. Това бяха негови наивни илюзии. В това се убеди след като написа няколко критични статии във вестника, който редактираше, и разбра, че  от това началниците все едно , че бълха ги беше ухапала. Веднъж един от горяните го придърпа и му прошушна на ухото:” Абе, ти защо си  пъхаш пръста в говното? Не разбираш ли, че колкото повече го ровиш, то повече ще мирише? “ Какво да правя тогава?” - запита го Светослав. Горянинът се усмихна:”Прави каквото правят всички твои колеги! Пиши, че мирише на роза и ще си бъдеш добре! Ще получиш даже медал. Иначе ще си бъдеш черна овца.”

      Момъкът  беше от кротките, и вероятно от умните, но имаше  такива, на които злобата  избухваше и се проявяваше в побоища и скандали.

      През една зимна нощ в селището избухна пожар. Гореше една от старите дървени къщички, наричани бочки /бъчви/, в която   един от началниците беше поставил  своята покъщнина, купена в Коми и много дрехи , купени за двете му момичета-близначета.  Предстоеше му да си заминава за България и подготвяше даже дървени сандъци, за да постави в тях имуществото си.

      Петров, така се казваше началникът, тичаше  около бушуващия огън и хванал главата си с двете си ръце, нареждаше:

      - Защо бе момчета? На кого съм направил лошо? Кого съм обидил? На кого лоша дума съм казал. Лош човек ли съм, бе , момчета?

      - Не си! - отговори му някой в тъмнината. - Ама си началник! - и досетил се, че могат да го познаят, се загуби криволичайки и люшкайки се в тъмнината.

     - Там е всичкото ми имущество, за което съм се бъхтал две години на този студ! Е-е-ех! Що за хора сте? Не ви ли е майка раждала?

      - Татко, там са новите ми дрешки! - проплака едно от децата.

        - И моите, татенце! - добави другото дете.

        Пожарникарите трудно загасиха пожара, защото боровите греди на къщичката горяха като кибритени клечки, но опасността да се прехвърли върху другите къщи беше предотвратена.

      След време пламна друга дървена сграда. Там се намираше багажът на партийния секретар на дърводобивното обединение.  Тогава стана ясно, че злосторниците първия път са сгрешили, поради което пострада обикновен и дребен началник на горско-технически участък, кротък човечец, който и на мравката път правеше. Остана си почти гол. Дори нямаше с какво да се облече сносно, за да си замине за България. Говореше се, че имал скътани пари в багажа, които също изгорели.

      След като получиха авансово парично възнаграждение горяните  от неговия участък посъбраха пари , за да може да си купи малко дрехи и неща от първа необходимост.

       Страшното беше , че злобата беше взаимна между хората, че умният отстъпваше и не спореше  с глупака и никой не се замисляше докъде може да доведе всекидневното натрупване на човешка омраза и славолюбие.

      Разказаха  му как още преди да постъпи на работа началникът му, партийният му секретар по идеологията  Карол Янчев  след като се връщал от кино срещнал на улицата  прегърбен до стената човек.

      - Ти какво правиш там, бе? - попитал го.

     - Не виждаш ли, пикая?

      - Как можеш да пикаеш на обществено място!

      - Не виждаш ли, че навсякъде е осрано и мръсно , бе! - озъбил се оня и се поклащал. Явно бил пиян. После добавил - Ако ти е познато туй, с което пикая, ела си го вземи!

      Веднага Янчев отишъл в милицията и затворили пийналия момък  в ареста.  Посъветвали го с шамари, за да отрезнее и го пуснали.  Това се оказало малко за Янчев.  Срещу момъка той завел дело в районния съд в Кослан.  Всичко можело да мине като дребно хулиганство, но Янчев кипял от  злоба и искал непременно да осъдят виновника, което означавало минимум години затвор в занданите на Коми или България.

      Момъкът се казвал Митко Михнев. Не бил от разпуснатите и охолствуващите,но онзи  

       

 

злощастен ден се събрал със земляци  и макар че не обичал алкохол , те го заставили да сръбне с тях по чашка-две. Алкохолът бързо го опил.

      Димитър със сълзи  на очи молил Яанчев да му прости, посягал даже ръката му да целуне, говорил му, че има самотна майка в България, че има невеста, но онзи  вдигнал гордо глава и казал, че който каквото е дробил трябва да го сърба и че има закон.

     Осъдили момъка на година и половина затвор. Даже му намерили още прегрешения. Говореха, че после бил ранен при опит за бягство.

      Когато чу тази история Светослав започна да гледа с лоши очи на своя началник по идеологията, даже не му беше приятно да се среща и разговаря с него. Какво лошо щеше да стане ако беше съжалил момъка. Защо трябва една стара майка да страда от това, че нейният син гние в затвора за една дума, казана на пияна глава?

      Светослав отблъсна настрана пишещата машина и беше недоволен от себе си, че лошо текат мислите му и не може да напише нито ред за загиналите. Стана и се загледа през прозореца.  Отсреща, омърлушен и присвит като старец, крачеше  Андрей,  а след него - Лорда, изплезил език. Светослав отвори прозореца и повика приятеля си.  На въпроса му къде се е губи толкова време Андрей отговори, че вче са го  викали няколко пъти при следователя. Светослав го успокои:

      - Имене викаха. Разказах всичко. Ти не си виновен. Не можеш да бъдеш виновен, защото...

       - Детски  приказки говориш!- прекъсна го Андрей. - Аз съм шофьорът, аз съм виновникът.

       - Ти си шофьора, но колата беше ховредена.

       - Да но аз знаех за това, макар че каквото можах, ремонтирах.

       - Не си виновен, братко! Бях зад гърба ти и всичко наблюдавах. Истинската причина е другаде. ..

       - Тя трябва да се намери и да се докаже.

       Светослав замълча. Отля от изстиналия чай на Андрей  и му подаде чашата.  Андрей отпи глътка и  каза:

     - Ще ме осъдят. Тук ще ми изгният кокалите.

      - Ако съдят тебе, трябва да съдят и Гогов.  Като се раздели присъдата между двамата, може да се размине с нещо друго.

      - Какво е другото? Обесване? - иронизира го Андрей и в очите му  бляснаха малки пламъчета, идващи от там, където се канеха да капнат сълзи.

      Светослав закрачи из стаята, потърси цигара, но намери само угарка и я запали.

      - Ти не си виновен, знаеш ли защо? - вдигна нагоре показалеца си Светослав. - Не си виновен защото... Спомни си добре! Имаше ли на завоя повалено борово дърво.? Отговори! Защо мълчиш?

       - Имаше. - каза Андрей.

      - Така-а-а. - продължи Светослав. -  Нали ти се наложи да го заобиколиш?  Наложи се. Спомни си по-нататък!

       - Не искам да си спомня! Страшно е.

      - Не искам да си спомняш страшното.  Не си ли спомняш, че когато заобикаляхме онова дърво как колата се унесе? А не можехме да видим дървото предварително, защото то се намираше тъкммо на завоя. И спирачките ти да бяха изправни, нищо не можеше да се направи.

      - Според теб излиза, че нито аз, нито Гогов сме виновни. А кой е виновен тогава? Оня дето духа?Сам вярваш ли си на това, което говориш?

      - Никой не е виновен!

      - Не ме карай да се смея, когато ми се плаче! Някой трябва да опере пешкира. Такива са законите. Светльо, Светльо, и господ не може да ме спаси.

      - Добре, според тебе някого трябва да накажат. Защо трябва да наказват невинни?

      Андрей го погледна тъжно и лицето му се изкриви от болка.

      - Нали ти казах, че само преди половин час бях при  следователя. Така жестоко ме разпитва, прекъсва ме, с пренебрежение ме гледа като че съм звяр в клетка. Стана ми ясно, че за него само аз съм виновникът, значи пхрестъпникът. Ти ме успокояваш. Мислиш друго.

       - Така - сложи ръката си на рамото му Светослав. -  Следователят търси виновника, а аз търся причината за катастрофата. Те са обвързани и следователят много добре знае  това, но ако не открие виновник, ще стана тека, че не си е свършил рпаботата.

    - И все пак , според тебе кой е виновникът?

    - Съдбата - рече Светослав - Има неща, които човек не може да предугади и да предотврати.

     Андрей мълчеше.  Андрей искаше да го пита къде се е губил след катастрофата , но не смееше.  Андрей сам му беше разказал как е тръгнал по шосето, как пред него припкал Лорда, как бурята се усилила и натрупала преспи по пътя  и как срещнали снегорина и отишли в чайната.

      Светослав отклони темата на разговора:

      - Как е дъщеричката? - запита и се досети, че този въпрос може да  усили още повече мъката на Андрей  и добави: - Каза ли за падналия бор на следователя?

     - Не. Той така ми омота главата! Пред очите ми беше само катастрофата и ..кръвта. Даже усещах как тя страшно мирише на...сяра.

     Пред вратата се потропа и отвън се чу  гласът на Лео:

     - Шефе, в главката те вика майор Шабалин.

     -В руската или българската главка? - попита Светослав.

     Лео нахълта в стаята ухилен, презрамчил чантата с фотоапратурата, вдигнал високо ушанката си, под която стърчеше русоляв перчем. Зашари със светлосините си очи  наоколо  и  спря погледа си в краката на Светослав.

   - В руската или българската главка? - попита Светослав.        

 

   - В руската. - отговори Лео с глас, в който явно се чувствуваше, че е доволен, че началникът му си има някакви неприятности.

                                                                                

                                                                         9

  

    Лео или беше сгрешил,  или лъжеше. Викаха Светослав, не в руската главка, а в милиционерското управление.  , там, където бандитът  разстреля милиционерите.  Още когато влезе в коридора Светослав дочу викове и тъпи удари.  Някой крещеше и удряше друг с юмруци:” Каква майка те е родила? Защо си дошъл на тази земя? ще  те претрепя! Последваха удари, след които  пострадалият виеше като животно и плюеше, по всяка вероятност - кръв. “Кокона бият!” - прошепна Светослав и се стъписа. Искаше му се да се върне, но беше късно, защото  и отсреща се показа грамадната и окървавена фигура на Кокон. Здад него крачеше дребен на ръст милиционер, а зад  тях -  се ветрееше русолявият перчем на майор на майор Шабалин.

      Светослав  се  спря,  обърна гръб като се загледа    в таблата за противопожарна защита, висещи на стената. Кокон забави крачките си, изплю кръв на пода и продължи по-бързо след като получи  удар по гърба си от дребния милиционер..

   В дъното се  дочу гласът на майор Шабалин:

   - Редакторе, чакаме те. Идвай!

  Трябваше да се  обърне  и да тръгне по коридора към вратата на канцеларията.  Кокон извърна главата си назад.  Погледите им се срещнаха, но бандитът само се изплю отново и продължи крачките си напред.

      Майор Шабалин покани Светослав в същата стая , в която преди лежаха труповете на убитите милиционери и седна зад голямож бюро, изглежда ново, защото преди това Светослав не го беше  виждал. Вежливо попита:

      - Трябва да си върна почерпката. Какво ще пиеш? Чай? Кафе?

      - Нищо не искам. - отговори Светослав  и наведе погледа си към пода, въпреки че принципът му беше да гледа в очите този, с когото разговаря.

      Майор Шабалин се обърна към прозорчето на стаичката, тази в която преди  бе проснат трупът на красавицата-комячка , и нареди:

      - Вова,  донеси две кафета и... от онзи коняк, френският. Наполеон дьо Курвоазе. По сто грама. И по едно шоколадче донеси!

    - Благодаря. Не ми се пие.  - Вдигна  главата си Светослав и погледна в очите майора, но в тях се четеше неопределеност и неизвестност, каквато може да почувствува човек, когато попадне в глъбините на тайгата и не знае какво го очаква друго освен  нещо страшно.

    - Не ти се пие? -каза майор Шабалин. - Коняка, който ти изпи на сто и първия километър  може вече да се е изпарил.

    - Така е. - отговори Светослав.

   - Харесваш ми! - каза майор Шабалин и се изправи в целбия си ръст като гласът му кънтеше мощно.  На Светослав се струваше, че той звучи из цялото селище.

   - Вова, донеси по двеста грама коняк или...почакай... по-добре да бъде водка “Посолская”.

За закуска вземи телешко варено.

    Вова, дребният на ръст милиционер, сякаш беше подготвен предварително, изпълни бързо поръчката.

   - Заповядай! Наздраве!  - вдигна чашата майор Шабалин.

   - Благодаря. Не ми се пие.

   - Зная, че не си слагал троха хляб в устата си от сутринта.  Прав ли съм?

   Светослав мълчеше.  Майор Шабалин също затихна, въздъхна дълбоко и погледна в очите Светослав, на когото се струваше, че потъва отново в дълбините на океана.

    - Правилно ли говоря? 

    - Да.

    - Хубаво е, когато човек говори “да”, но зависи за какво.

    - Да. - неволно повтори Светослав.

    Шабалин се усмихна и продължи:

    - Редакторе, говорите машинално. Страхувате се, от какво?

   Светослав отново отговори с “да”

   Лицето на Шабалин се помрачи и на Светослав се стори, че сега то приличаше на кървавочервен облак. Майорът мълчаливо се разходи из стаята, спря се зад гърба му и попита:

      - Няма ли да хапнеш къшей поне?  . По добре ще тръгне разговорът ни.

    - Не ми се яде.

     - Лъжеш!

    - Лъжа! - отново машинално отговори Светослав.

     Майорът премина пред Светослав и остро го изгледа.

     - Да преминем на друга тема!  Всички снимки ли от убийството ми предаде? Спомни   си добре!

      Светослав трепна. Майорът зорко следеше всяко негово движение. и Светослав без сам да знае как се получи  така, че ръката му като че ли сама се протегна към парчето месо  и като го сложи в устата си, без много да го дъвчи, го преглътна. С втренчен поглед майорът му каза:

      - Това е хубаво.  Ние, славяните, а може би и други хора по света,  имаме обичаи - след голямо преживяване като погребение на близък човек например,   да сръбнем, да хапнем и да кажем “Бог да прости”. така ли е ? По този начин се разсейва мъката на живия човек, за да може да преодобее несгодите на живота по-нататък.

      Майор Шабалин също  късче  взе от месото, отпи малка глътка от водката и продължи:

     - Отговори ми! Всички снимки ли ми предаде?

    - Не Ви дадох всички снимки! - отговори Светослав.

     Майорът с един жест изпи останалата водка от чашата.

     - Браво! Юнак! Най-достойното качество у човека е доблестнта му, честната му дума!

      На вратата се почука.  Ухилен до уши влезе дребният на ръст Янчев, с изпъкнало напред шкембе и зачервен месест нос.

        -Здравейте, Павел Михалич! - лече той като че ли не забелязваше , че има други хора в стаята.

      С тромави крачки Янчев се приближи, здрависа се с майора инебрежно подаде ръката си на Светослав, който не я пое. Почервенял от обида Янчев седна на стола  и бръкна в джоба си, откъдето извади магнетофонна касета и я подаде на майор Шабалин.

      - Вземете, може би тва ще Ви заинтересува.

      - Оставете касетата на бюрото! - каяза майорът. Янчев подаде ръка за довиждане, майорът я пое с неохота. С кисела усмивка гостът излезе от стаята.

      - Завони на бюрокрация1 - каза майорът.

      Настъпи мълчание.  Последните думи на майора вдъхнаха надежда у Светослав; ясно е, че между тях има общи неща. И двамата не обичат Янчев, по-скоро не Янчев и длъжността му, а неговото ограничено мислене  и неуважение към човека, ако рангът му не е висок.

       Гласът на майора стана мек.

      - До тук - добре. Но по-нататък?

      - Ще бъдеш ли все така откровен? За снимките ще ти се размине. Даже и за това, магнетофонната лена, която ми поднесе Янчев, ще ти се размине. Вярвам, че тя е компрометираща. Друго нещо Янчев не може да донесе.  Зная, че имаш семейство в Москва и че очакваш дете. Даже зная, че искаш то да бъде момче.

      Светослав изтръпна. Как можеха да знаят интимните неща от живота му?! Тогава...те подслушват телефонните му разговори! А може би и го следят!

Майор шабалин заповяда със студен глас:

  -.Вова, доведи алестанта Железков Анатолий Иванович!

      Сержантът Вова се спусна по бетонното стълбище към подземните помещения, чу се как изскърца   желязна врата  и после някой затътри нагоре краката си, а след него  чаткаха налчетата на ботушите на милиционера. На прага застана Анатолий Иванович: без шапка, по косата личеше залепнал торф, ръцете му бяха пристегнати с белезници, по дрехите висеха кожени върви, а очите му-полуприкрити , като че ли спеше прав.

      Анатолий Иванович забеляза Светослав, но на лицето му не трепна нито едно мускулче, а сърцето на редактора се разтупа бързо и му се стори, че дори е почервенял от вълнение, защото лицето му гореше и без някакъв смисъл прошепна:

      - Горещо е. Силно работи парното отопление.

      Сложил двете си ръце на бюрото и гледащ изпитателно влезлия арестант, майор Шабалин  попита с гласа си-мембрана:

       - Ти си Железков А.И., нали?

      - Да.

     - Роден си в село Софиевка, Днепропетровска област. Коя дата?

     - На десети февруари 1920 година.

    - “Боже мой!” - помисли си Светослав. - “Та той не е бил толкова възрастен! Как не успях да изчисля възрастта му по снимката?! Писмото е получено през 1933 година. Тогава той е бил на  тринадесет  години...”

    - Коя дата каза? - попита Шабалин

    - На десети февруари двадесета...

    - На десети февруари - повтори майорът. - Та ти имаш днес рожден ден, гражданино. - Обърна се към стаичката, където стоеше сержантът. - Вова, отключи му прангите! - и след като белезниците щракнаха ,кимна с глава на стареца  като посочи стола - Седни!

      Анатолий Иванович седна на стола като сложи изподраните си ръце на коленете си.

     - Да пием за твоя  рожден ден, старик! - и Шабалин напълни две чаши. - Ти сега си на 60 години. Не си много стар. Пий!

      - Защо да не пия? Мислите, че няма да пия? Ще пия! - каза рожденикът и изпи съдържанието на чашата на един дъх, дори взе и закуска.

       С трепереща ръка Светослав също взе своята чаша и отпи от нея. Майор Шабалин го изгледа, но не каза нищо. Замислен тръгна из стаята и изведнъж попита:

       - Железков, познаваш ли това момче?  - и посочи с пръст Светослав.

       - Да.

       - Откъде го познаваш?

       - При катастрофата го видях, когато помагах да превържат и пренесат до къщичката ранените.

      - Друг път срещал ли си го?

      - Не.

      - Помисли! Сигурен ли си в това, което говориш?

        - Сигурен съм.

        - Железков - приближи се до прозореца Шабалин и без да се обръща, попита: - Ти, българин ли си?

      - Баща ми е българин.

     - А майка ти?

     - Украинка.

     - Имаш ли роднини в Украйна?

     - Всички загинаха през войната.

     Светослав трепна и погледна състрадателно чичо Толя. Майор Шабалин продължи:

     - Разкажи ми как избяга от лагера в Колима!

      - Това е дълга история.

     - Добре. По-късно ще ни разкажеш всичко, а може и да го напишеш. Ще ти дам лист и хартия. Можеш ли  да пишеш? Имаш ли някакво образование.?

      - Да! Агроном съм. Зная няколко езика.

      - Кои езици знаеш?

     - Руски, украински, български и немски.

     - Охо, не затъпя ли в тайгата?

      Анатолий Иванович мълчеше. Майор Шабалин се нацупи гузно, плесна с ръце и каза:

    - Да продължим по основния въпрос! Кожкон твърди, че го е ударил по главата някакъв млад  човек. Кой е този млад човек?

      Анатолий Иванович отговори веднага, вероятно в ареста е обмислял въпросите, които биха могли да му зададат.

      - Брадвичката беше в ръцете ми. Цепех подпалки за огъня. Оня извади пищова и аз го цапардосах  в челото.

     - С тъпото или острото на брадвата го удари?

     И този път чичо Толя не се замисли, защото ако го беше ударил к острието щеше да му разцепи главата.

     - С тъпото на брадвата го ударих. Не исках да го убивам.

     - Да вярвам ли на думите