18

        

       Светослав не разговаряше с никого, затвори се в себе си. Лео тихомълком му носеше снимките за броя и също така тихомълком си заминаваше, докато един ден не каза  усмихнат, че българките вече ги няма в публичния дом.

      - Къде са? - попита го Светослав.- Как стана това?

      - Да. Няма ги .  С тях разгонваря човек от милицията.

      - Ако работата е стигнала до милицията, не е добре , ще има голям скандал. Това не трябваше да вършиш!

      - Там е работата, че човекът от милицията не беше истински. - поясни Лео със сериозен тон. - Направих фалшива милиционерска картичка  и с нея в публичния дом отиде мой приятел.  Показал картичката на една от нашите мадами. Тя се сащисала и облещила очи, но той я успокоил, че ще мълчи, ако повече не си подлага задника на горяните и руснаците за пари. Това трябва да сторят и трите й “колежки”.

      - Излиза така, че те са четири.

      - Да.

      - Ще изпълнят ли обещанието си?

      - Не могат да не го изпълнят. Иначе ще трябва да си заминат за България. От всяко зло се избира по-малкото зло, нали?

      Въпреки думите на Лео, Светослав не се чувствуваше спокоен.

      - Лео, с тебе не предвидихме важна подробност, която може да има лоши последствия.

      - ?!

      - Как ще приеме този ход Марат? Няма ли да се досети, че странични хора имът пръст в тази работа?

      - И това сме предвидили. Те ще му донесат медицински  бележки, че са болни.

      - И четирите жени? От еднакви болести?

       - И четирите жени, но болестите ще бъдат различни. Какво да се прави? Риск на “професията”.

      - Твоят приятел, фалшивият милиционер, също е подложен на риск. Ако Марат научи истината, могат да му отрежат главата като на яре.

      - Той, моят човек, си замина окончателно за България.Дори няма да знаят името му. Физиономията му жените не са могли да запомнят, защото светлината в стаята бил слаба.

      Светослав погледна бодро Лео.

      - Добре сте обмислили всичко. Не очаквах това от тебе.  Ако е истина ...

      Лео стоеше прав и не мърдаше от мястото си. Светослав взе химикалката и се зачете в един от материалите като искаше да подсети с това, че разговорът е приключил. Един от проблемите е разрешен. Дано по-нататък  нещата, които изглеждат невъзможни за разрешение да не бъдат такива.  Например...катастрофата и предстоящия съд. Не може ли той да бъде отложен, поради липса на доказателства за вина срещу Андрей? Светослав съзнаваше, че това са отново негови илюзии и натрапчиви мисли: желаното не може да се вземе за реалност.  Дочу тихия глас на Лео:

      - Слава, прощаваш ли ми?

      Светослав, унесен в мисли, не отговори.

      - Прощаваш ли ми? - по-силно повтори думите си Лео. Светослав повдигна  глава и погледите им се срещнаха.

      - Прощават се грехове, извършени срещу другите хора.  Преди всичко ти обиди себе си като се самоунижи да крадеш  неща от интимния свят на човека и...да доносничиш. Стореното-сторено. Забравил съм го. Ти не го забравяй! Не бива да се целуват подметките на началниците! Там има мръсотия.

     - Разбрах. Благодаря.  - каза Лео, нарами фотографската си чанта  и широки крачки тръгна към вратата, но се спря. Светослав го погледна въпросително.

      - Имаш още нещо да ми кажеш?

     - Да. Много е важно!

      - Важно? Какво ще да е то?

      - Всъщност щяхте да го научите след няколко дни, но е добре да се знае по-отрано.

      - Говори направо! - прекъсна го Светослав.

     - Имам приятелка в Кослан. Онази черничката. Татяна Ченец. Тази, която е секретарка в районния съд.

      - Зная. Твоите приятелки, Лео, са обществена тайна.

     Интимният живот на Лео не можеше да остане прикрит, защото демонстративно и с гордост купуваше цветя и шоколадови бонбони не един път, че даже продавачките в Сиктивкар го бяха запомнили. Цветя и шоколадови бонбони не се купуват за началници или погребения, там водка е нужна, а за госпожици и дами.

      - Шефе, няма нищо лошо в това Ерген съм.  Гаджетата ми не са омъжени. Парясници са.

      - Остави твоите любовници!  Какво искаше да ми кажеш?

      - То е много...неприятно, но човек трябва да се примири с него. Пък...каквото стане!

      - Дявол да го вземе! Що за маниери? Що за артилерийска подготовка. Изплюй камъчето най-после!

      - Ще го изплюя...

     Светослав не се въздържа и скочи от столаЗнаеше навика на Лео- когато искаше да каже нещо нещо интересно започва отдалеко и сам толкова се увлича в странични неща, че забравя какво е искал да каже отначало.

      - Плюй! Изплюй това камъче да не се задавиш!

      - Шефе! Работата е много страшна.

      - Ако ще да е дяволски страшна - казвай!

      - Забравих докъде бяхме стигнали...

      - До под крушата... До Татяна Ченец стигнахме. Секретарката в съда.

      - А-а-а, спомних си. Татяна ми каза, че в близко време ще изпратят призовки за съда. На тебе като свидетел. Андрей ще бъде подсъдим.  Ще го осъдят. Прокурорът е много нахакан човек.  Трябваше да намерите изход. Имаше такъв...

      - Какъв?

      - Слава, успокой се! Знаеш какъв е изходът.  Можехме от приятели да съберем пари. Не е речено наведнъж. На няколко пъти щеше да стане тази работа. Те...онези...като получат веднъж парички, щеше да им се услади и можеха да почакат още някое време.

      - Откъде знаеш това?

      Лео мълчеше.

     - Отговори!

      - Случайно чух разговор между Марат и Владимир Илич.

     - При тебе случайности има ли? Подслушвал си.

     - Подслушвах, но случайно.

      Светослав беше уверен, че Лео лъже. По всяка вероятност той е връзката  на Марат с районната прокуратура и съда. Чрез Татяна Ченец.  Той е човекът, който се е подготвял да занесе парите за подкуп! Светослав се разтрепера от вълнение и викна:

      - Лео, ти си непоправим!Махай се! Не искам да те виждам пред очите си! По-бързо се махай!

      Лео поклати глава и каза:

      - Шефе, с нерви не се оправя тази работа. Не забравяй, че парите може и да не стигат, но и времето е кратко.

 

                                                                                          19

.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     

       Всяко нещо на този свят, което има начало, си има и край:  камшикът, тоягата, ножът, който може да отреже безцеремонно както животинска, така и човешка глава / и върши това от древността до днес/ Човешкият живот също си има край, освен животът на благородника, който приема не материални и вечни измерения в спомените и благгодарността на поколенията. Тялото на този човек неминуемо изгнива и се превръща в пръст, но все някой ще си спомни за него.  А за Емилиян Романов? Неговият гроб ще бъде безименен, под някакъв номер и в някои буренаци в тайгата. Няма да има  венци от цветя : над  него зиме снежната пелена ще ги покрива  с белотата си, а  лете природтата ще се смили и освен с бурени ще го отрупа и с горски цветя.  Може би духът му ще се извие в небитието  и ще витае над живите хора, за да гложди съвестта им. Разбира се, на тези, които я имат...

      Подобни мисли се породиха у Светослав веднъж,  когато четеше на руски език стиховете на Михаил Лермонтов. Спохохождаха го често и неочаквано, даже в съня му и сякаш го хвърляха по вълните на бушуващо и пенесто море, солената вода го задавяше, пълнеше устата му  и от това чувствуваше неописуема жажда.  Плуваше с неимоверни усилия към предполагаем бряг. Там бълбукаше бистро ручейче , навеждаше се над него, пиеше вода, но въпреки това жаждата му не се утоляваше, а стваше още по-силна.

      ...Мислеше си тогава за поета , как този майстор на руската реч го поема в обятията си и литва с него над Кавказ, над върхари и урви.  Всеки читател, който чете задълбочено мислите на един автор  не може да не изпитва същите негови чувства и вълнения.  Преживяването на автора  преминава у читателя, духът му се слива с неговия Тогава психологичният ефект не се ли превръща във физиологичен, защото чувството, това е осезаемост, дори и душевните възприятия са отражения на плътта, взаимосвързани са. Следователно, щом поетът оживява с чувствата си у читателя, преражда се в него, оживява! И Светослав сам си задаваше въпроса, що за човек е. Ницшеанец, вярващ в способностите на свръхчовека, пантеист или питекантропус изровен от недрата  на земята.  Не можеше да отговори на въпросите си.  Не можеше и да се досети, че след време ще посети Кавказ, ще види същите долини и върхари, река Терек, когато тя не ще бде пенливата красавица, втурнала се по камънаците към равнината, а ще прилича на древногръцката река Стиг, окървавена, влачеща трупове.

      Светослав не можеше да бъде проницател, но предчувствуваше опасностите на бъдещето, че живее във време, в което не би трябвало да бъде роден, и времето живее в него, залива го с чернилкта си, дави го с вълните си и го дърпа в подводните течения и тинята.

      ...Часовниковата стрелка показваше десет часа вечерта. Светослав си спомни народнта поговорка “Клин клина избива” и вместо да посегне към приспивателното хапче си направи силно и горчиво кафе, изпи го и след около минути, може би десетина ...заспа. Събуди се в полунощ. Нещо пареше гърдите му. Върху тях сякаш беше сложена жарава. Сложи ръката си на медалиона. От там идваше топлината. Това почувствува с пръстите си, с които го опипваше.  Веднага му хрумна идеята, че тъкмо този медалион може да донесе спасението.  Безспорно е , че има антикварно значение, цената му се увеличава и от златото и може би значително надвишава, която иска Марат за подкупа.  Но нима можеше да бъде продаден? Как? Опасно е...

      А Емилиян Романов? Остави му го мълчаливо. Подари му светинята на живота си!  Дни преди смъртта си... Андрей изтръпна, защото чувствуваше как му се привижда , че от тъмнината го гледат умолително детските очи на  Росица. И сякаш чуваше шепота на Маргарита: “Помогни!”  Детското гласче се превръщаше в писък,  а шепотът  на Маргарита - във вопъл.  Но ето че от тъмнината се показаха други оче - тези на Емилиян Роман, който мълчеше и тъжно го гледаше.

      Светослав стана от леглото, запуши ушите си с ръце, но в съзнанието му и някъде дълбоко вътре в него  кънтяха гласовете на Маргарита и детето.

     Очите на Емилиян Романов се стопиха в тъмнината.  Медалионът вече  не грееше. На гърдите му като че ли лежеше бучка лед.

      Светослав облече каквото му попадна под ръка и излезе.

                                                                                           

                                                                                          20

     

       Марат не спеше. Имаше гости: Владимир Илич и непознат дънгалак, какалест, мургав и с монголоидно лице.  Те стояха прави  около същата масичка и едва когато Марат покани Светослав да седне, те сториха същото.

      - Какво ще пиеш? Коняк, кафе, чай, чача? - пред ложи Марат.

      - Благодаря. Не ми се пие нищо. - отговори Светослав.

      - А нещо разхладително? Квас, боза?..

      - Квас, ако е резлив...

      - Тогава - шампанско “Игристое” или “Советское”? Те са по-резливи.

      - Може и шампанско. Благодаря. - каза Светослав.

      Този път обстановката в хола беше скромна.  На масичката имаше само три пълни чаши с чача и шпеков салам.

      - Тогава ще трябва и шоколадче. - усмихна се Марат и без  да става, бръкна в кутия до себле си и извади голям шоколад.

      - Това не е шоколадче, а бащата на шоколадчето! - ухили се непознатият.

      - Не. Дядото е. - добави Владимир Илич.

       Марат изгледа двамата доволен и посочи с ръка към непознатия:

       - Запознайте се.

       Непознатият  подаде дългопръстата си ръка на Светослав.

       - Наричайте ме Джора!

       - Светослав Николов ми казват.

       - Значи Славик.

       - Българите му викат Светльо или Слава - каза Марат.

       - Може да ме наричате Слава...

       Марат наля още три чаши шампанско, разчупи шоколада и каза като огледа компанията:

       - Джора е майстор на тостовете.  Никога не повтаря един и същи тост. Те са дълги като...Хайде да не казвам като какво са дълги. Джора, от тебе тоста, а от нас пиенето!

      Джора вдигна чашата и започна:

      - Аз не измислям тостовете. Те са написани в чашата.

      Замълча за миг, усмихна се и продължи:

      - Да пием за кавказките орли! Те са два вида. Едните кръжат повърховете, а другите - това са планинците. И те са като орлите. Затвориш ли ги, ще умрат, защото обичат свободатата. За тях тя е като въздуха. Няма ли свобода, няма въздух. Тази свобода е завещана от дедит на дедите ни. Да пием за свободата на Кавказ.!

      Светослав вдигна към устните си чашата . Марат му махна с ръка да не  пие. Тостът не беше свършил.

      - И да се задавим, ако не постигнем свободата си! Това вино е червено, но още по-червена е нашата кръв.  Не забравяйте, че скоро кръв ще се лее по канарите, ще тече в Терек и Сунжа, ще потече в морето, ще се изпари в облаците , а от там ще рукне дъжд от кръвта ни.  Тогава светът ще каже:”Тези юнаци заслужават свободатата си!” И ще настъпи вечният мир  в Кавказ. Да пием за мира!

      Звъннаха чаши. В очите на Джора течаха сълзи. Изпиха чашите до дъно. Забравиха да закусят.

      Откъм коридора се чу познатата мелодия на електрическия звънец . Някой идваше.

      Марат се обърна към Владимир Илич:

      - Вова, бъди добър! Посрещни госта. Който и да е, да влиза! Добре да ни е дошъл.

      - Ако е жена?

      - Още по-добре да ни е дошла, но да влезе в другата стая.

      Не беше жена. След малко се показа месестият нос на Пандо Гогов, който още от вратата почти се развика:

      - Маратик, нося суджук. Много е корав.

      Всички гледаха очудено Гогов. Знаеха, че се е ожоенил и че няма повече да се връща в Коми. Марат  през сълзи от смях каза:

      .- При нас от пиле мляко има, а ти суджук ни носиш. Корав бил. Щом е корав, пъхни си го отзад! Ха-ха-ха! 

       - Няма да влезе бе, Маратик! - наивно каза Гогов като не изпускаше от ръцете си две найлонови торбички.  Нацупи се и седна на свободното кресло край масичката. От едната торбичка извади няколко суджука, а от другата - свежи краставички и червени домати.  Смигна многозначително и извади от джоба си бутилка с кайсиева ракия.  Разказа, че пристигнал спешно в Коми, защото го мъчело някакво предчувствие, относно катастрофата.  Светослав се досети, че това предчувствие по всяка вероятност е телефонен разговор с Лео.

      Гогов наряза от суджука, наля в чашите от ракията и започна да си хапва едри късчета.  Останалите мълчаха. Не си пасваше родолюбивият тост на Джора  с увисналия нос и широко отворените и мляскащи уста на Гогов .  Те поемаха алчно парчетата месо и недостатъчно сдъвкани ги отпращаха по хранопровода така, че от глътката се виждаше как се движи адамовата му ябълка.

      - Гога, няма ли да сръбнеш малко шампанско? Ще се задавиш. - каза Марат.

      - Ще сръбна като се наям.

      - Искаш да кажеш - като се натъпчиш. - добави Владимир Илич.

      - Моля Ви, когато вълкът яде и агнето не го закача! - каза Гогов с пълни уста.

      - Не искаше ли да кажеш обратното7 “Когато агнето яде и вълкът не го закача”? - усмихна се Светослав.

      - Ахъ...

     Марат направи гримаса на нудоволство. Стана от стола и включи стереоуредбата.  Зазвуча познатата сексмелодия с характерните пъшкания. Гогов наяостри уши. И не напразно. Вратата се открехна и от там влязоха с танц пет полуголи момичета.

     - Това е работа! - плесна с ръце Джора.

      - Бисерни сълзи ще лея по пъпа им! - загадъчно каза Владимир Илич.

      - Ами аз от снощи съм ги сънувал. - добави Гогов.

      - Сънувай жена си, нали си ! Нали си младоженец.  - каза Марат.

      - Не се ожених. Оказа се, че баща малко пари имал.

      Светослав чувствуваше как медалионът леденее на гърдите му и как синджирчето притяга като примка шията му.  Стана и прошепна на ухото на Марат:

      - Искам да говоря с тебе!

     Марат му  отговори също шепнешком да го чака в кухнята. Светослав тръгнанататък. Последва го Марат. Без уговорки Светослав измъкна от пазвата си медалиона и го подаде на кавказеца.  По лицето му не трепна нито мускул, но се чувствуваше как бавно и задъхано диша.

      - Откъде имаш това..чудо? Твое ли е?

      -Да!

      Марат дълго разглежда медалиона.

      - Това е медалион на Императора! Малко са били хората, които са го носили на шията си.

      - Навярно е така.

      Замълчаха. И отново Марат продължи, но този път развълнувано:

      - Представяш ли си цената на това нещо!

      - Джора каза, че по-голямо богатство от свободата няма.

      - Той е прав. Свободата няма цена, но в днешно време богатството може да откупи свободата.  - като каза тези думи Марат се сепна и отвори широко очи. - Ти...това злато за..откупа ли го даваш?!

      - Да.

      - За такова нещо и Галина Брежнева ще влезе в капана!

      Марат сложи с треперещи пръсти медалиона в джоба си.  После прошепна на ухото на Светослав:

        -          Зная, че да се махнат българките от тук е твоя.  Това щях да направя сам, защото периодично сменям “материала” си.  Изтърква се от многото употреба. Ха-а,ха-а!