11    

 

       За дълго време влакът спрял на голяма гара. По късно разбрал, че тя се наричала Горна  Оряховица Вагонът бил затворен отвън и както и да иска не можел да излезе от него, освен ако  разбие дъските на пода. Това било невъзможно с голи ръце.  Отвън се чул шум и тракане с чукче по колелетата. Когато шумът се приближил, Антон викнал тихо:

       - Братко!

      Чукането спряло.

     - Братко! - повторил Антон  и дочул глас.

      - Вика  ли някой?

.    - Ела по-близо! Аз съм затворен във вагона.

      Непознатият се приближил и попитал:

      - Кой си ти?

      - Казвам се Антон. Идвам от Русия. Пленник съм.

     - Какво искате от мене? - тревожно попитал човекът отвън.

    - Може ли да ни дадеш хляб и вода. Тук има жени и деца.

     - Почакайте малко! - казал непознатият и се изгубил. След време дошъл с бидон вода, миришещ на нафта  и със сомун черен хляб. Отворил вратата, изчакал да пият вода и си взел обратно бидона. Било тъмно като в рог. Обаждали се щурци, славеи извивали своите лирични мелодии. За тях нямало война и мъка. Лъхал топъл въздух и въпреки че се намирали в жп район, миришело на трева.

      Непознатият се огледал боязливо.

      - Ще затварям.

     - Пуснете ме, ще изляза! - прошепнал Антон.

      - Дай си ръката! Скачай!

      - Някой от дъното викнал:

         - И аз ще дойда! Искам на свобода!

        - Не може! - казал железничарят. - Много ли сте, ще ви хванат бързо.

   

        ...Сгушени в близките храсти край жп линията Антон обяснил на спасителя си защо знае български език и разбрал, че железничарят бил от близкото село Поликраище  и се наричал Жеко. Посочил към светлинките , които мигали отсреща. Нямали много време, защото само на десетина крачки изскочил часовоят, който неизвестно къде е бил досега, сега леко клатушкайки се , тръгнал към вагоните с пленниците. Жеко се усмихнал и прошепнал:”Аз го напоих с ракия”. Достигнали река, която се наричала Янтра, свили се в ракитака и продължили разговора си. Антон  се интересувал за селото Царски извор, там откъдето е родом баща му и леля му Бона.

      - При шумкарите ли искаш да отидеш? - попитал го Жеко.

      - Какво значи “шумкари”? - ожчудено попитал Антон.

      - Тези, които се крият в шумата и се бият против германците. В тамошните гори има  много такива, но ги избиват като кучета и ги хвърлят в помийните ями. Без поп и молитва.

      - А-а-а, партизани! - хубаво ще е да ги намеря.

      Жеко се прибрал вкъщи и му донесъл в калчищена торбичка хляб, сирене, лук и в лимонадено шишенце, затворено със стъклено топче отгоре, ракия. Изчакал го да хапне и казал:

      - Ще вървиш все край реката.  Ще стигнеш друга, която наричаме Лефеджийска. Там има много гори.  Като намериш едно дере, ще тръгнеш срещу течението и ще попаднеш в село Царски извор. Трудно ще ти е, може да се объркаш, но гледай да не ходиш из полето, а все в горите. 

      Антон вървял цяла нощ край реката, но не успял да забележи другата, срещу чието течение да тръгне. даже се отклонил  от нея, защото отсреща се виждаха композиции и много войници, после пак попаднал  на река  и  нагазил  в нея като мислел, че това е тази, която търси и че скоро ще попадне на дългоочакваното дере. Но за съжаление не се виждала  гората, в която както казал  Жеко, се криели  шумкарите. Беше предупреден, че това лято реката не е дълбока и може да я прецапа и затова спокойно газел през нея и пиел с шепи вода , но попаднал  в яма, изтървал торбичката и потънал. С големи усилия излязъл на отсрещния бряг. Наблизо имало крушева горичка. Вкусил от възкиселите плодове  и продължил да върви в ливадите , където в ранното утро се виждали копи с окосено  сено. Издълбал си в една от тях дупка, съблякъл дрехите си, проснал ги на тревата да съхнат и се сгушил в сеното.  Мирисът на сеното му напомнил за роднатап Софиевка. 

      Унесен в спомени и обезсилен от умората, задрямал.  Събудил го вик:

      - Хей, има ли някой в сеното?

       Антон погледнал през пролуката на бърлогата си.  Срещу него с малко дете в ръцете , облечен в калчищени гащи и риза,  дребен на ръст и с облисяла главица човечец, се опитвал да намери входа в сеното. Изгряващото слънце зад гърба му му  предавало ореола като на светец. Антон излязъл. Пред дребния мъж изглеждал като великан.

      - Ти , шумкарин ли си? - попитал чвекът с детето.  и без да дочака отговор се обърнал наза  и викнал към коня , който се отдалечавал към крушевата горичка.

     - Алчо! Гя! Гя!

    Алчо изглежда си имал по-важни работи и не се връщал. Непознатият извадил бучка захар от джоба си и извикал:

      - Алчо, на-а-а, на-а-а!

      Кончето се спряло, повдигнало глава, наострило уши , припнало към хазаина си , глътнало захарта и облизало за благодарност ръката  му.

      Антон гледал тази картина втрещен.  Алчо! Същото име като на техния  кон! И същото бяло петно на челото му. Невероятно  съвпадение! Невъзможно!

      Непознатият, изглежда наивен добряк, без да го питат ,се представил. Казвал се Иван  Недев, дошъл да коси  сено, взел детето, защото не обичало да стои вкъщи,казвало се , Светльо, опърничаво дете, все обичало полянките и свободата, не стояло на едно място и било много опасно с него, защото , когато шавало можело да попадне на змии и даже на змийско кълбо. Другият му дядо е в Стражица, но Светльо обича да идва в Полски тръмбеш, заради кончетата и реката , от която събирали миди.  Какво да правиш? В тези гладн

и и военни години мидата и рибата са голямо благо, та все качамак, та качамак.  И като свършил монолога си Иван Недев въздъхнал: “Ех,кой не обича свободата!”

      Антон го помолил за хлебец и вода.  Иван Недев му подал в ръцете детето и го помолил да почака малко.

      Невероятно доверчив човек! Доверява детето на непознат. Може би макар и необръснат и опърпан Антон да не е изглеждал страшен. Може би очите на хората излъчват нещо от душата им  и то остава открито за този, който погледне в тях.  А може би очите са изворче, в което като погледнеш, виждаш себе си? Но тогава нито Антон, нито малкото дете са знаели, че следгодини ще се срещнат в тайгата на Коми - детето като редактор на вестник, Антон - като избягал лагерник.  Антон ще умре в лагер, заболял от пневмония , а детенцето - Светослав, ще обиколи стотици кътчета на огромната страна, ще срещне различни хора от разни националности, озлобени, даже свирепи, а някои - много добри, дори и  светци.

      Иван Недев не успял да донесе хляб.  От далечината, където бил прашният селски път се донесъл   шум, смях и дрънкане на оръжие.-  Върнал се веднага.  Грабнал детето от ръцете на Антон и казал: “Скрийте се в сеното! Немци и жандармеристи!”

     Антон се сгушил в копата сено. Скоро жандармеристите пристигнали на коне. Този, изглежда началник, на чиито гърди висел бинокъл,  се обърнал към Иван Недев, който вече     събирал с вилата сено:

      - Дрипльо, вие бяхте двама, къде е вторият?

     - Не зная. С детето съм.

     - Остави го този тнъпанар! - отговорил друг, изглежда още по-голям началник, и започнал да стреля с карабината си в купите сено. Детето проплакало.

      От купата със сено излязъл Антон. Изгледали го с голямо удоволствие и почуда.

      - Кой си ти? Къде отиваш?

      -  В Царски извор отивам. Там имам роднини.

      - В Царски извор отиваш, но тук е Полски Тръмбеш!- казал този с бинокъла - какви са тези дрипи дето си разхвърлял по тревата? Твои ли са?

      - Мои са.

     - Те приличат на войнишки. Ти, да не си шумкарин, бе? Тръгвай по долни гащи  пред конете! Нека види началството как сме те спипали!

      Взел дрехите си под мишница, Антон закрачил към  неизвестността.

     

                                                          *******

     

      Случило се така, че отново Антон пътувал с евреи и цигани в животински вагони към Германия.  Имал късмет. Две години прекарал в богато фермерско семейство в малко градче. Грижел се за конете, работил в овощната и зеленч,ковата градина, стопаните били доволни, даже се възхищавали, чеу е толкова трудолюбив човек и пари ли давали, връзки ли имали, никой не го бутал от там. Фермерите свикнали с него, доверявали му се и даже веднъж го пуснали да купи разсад за зеленчуците от съседното  градче. .

      Сгрешили. Повече той не се върнал. Още с влизането си в градчето  попаднал на военни и след дълги разпити го затворили в килия  заедно с човек, който  постоянно псувал германците  и се заканвал да избяга и да разстреля с двете си ръце самия фюрер.  Говорел на немски, който език Антон усвоил добре.  Този, който ругаел , се вбесил от мълчанието на Антон и го ритнал. Антон свил ръката си в юмрук и го ударил по лицето и веднага отворили вратата и изкарали двамата от килията.  Непознатият бършел кръвта от лицето си и псувал на руски език! “Провокатор!” - помислил си Антон.

      Пратили го в концлагер, където  трооашил  скали и правели чакъл за пътищата. Успял да избяга от там и се върнал при старите си хазаи, защото не съзнавал къде може  да избяга или да се скрие.  След като им обяснил какво е преживял, те решили да рискуват, приели го и там дочакал  първите руски освободителни ешалони и потеглил обратно за родината си, но ако е знаел какво го очаква по-нататък, би се скрил даже в миша дупка и би си отанал в Германия.

      Още в Кишинев, преди да стигнат Украйна, събрали такива катопнего, натоварили ги в животински вагони , откарали ги в Киев и след разпити ги пратили в  лагер в Сибир, където даже някои от каторжниците не знаели, че е имало война.   Лагерът се намирал в Колима. Там постоянно се простудявал , но през лятото на  1956 година успял да избяга от там, но  го заловили и го затворили в малък лагер край жп гарата Микун в Коми.  Провървяло му и през следващото лято той отново избягал. 

      

                                                                         12

       Светослав се боеше от очната среща с Кокон, която  му се струваше, че е неизбежна , но  му потръгна.   Това беше  щастие за него, а беда за Кокон,  който не можеше  вече да гледа и да го опознае, защото го пребиха до смърт в районното управление на милицията .  Някои от младите хора с пагони не можеха да издържат приссъствието на убиеца, макар, че

 не им бе за пръв път, пребиха го от бой тези, които живееха в съседство със семействата убитите си колеги.  И той издъхна след , макар че в болницата се стремяха да спасят живота му.  Едва ли някой някога щеше да узнае къде се намира гроба му, над който имаше номер от четирицифрено число, защото никой нямаше да го потърси, нито за добро , нито за зло, нито да поднес цветя над него, нито да го оплюе.

      След като разбра това, Светослав се успокои  и написа на един дъх статията-посвещение  на загиналите горяни и му се стори , че тя е много вълнуващо, но за съжаление - сантиментална.  Реши да я обработи отново.  Стоя доста време замислен и чу как зад вратата се потропа. Това беше любимият трик на Лео., който бързо влезе със зачевено от студа лице.

      - Другарят Янчев те вика. Много важна работа била!

       Светослав с неохота тръгна и Янчев с неохота го просрещна в канцеларията си . Беше мрачен като облак.

      - Кажи какво е мнението ти за мене! - троснато каза той.

      Въпросът изненада Светослав и той не можа веднага да отговори.  Отговорът не можеше да бъде друг, освен отрицателен.

      - За това ли трябва да говорим, когато труповете пред катастрофата са пред очите ни?- отговори Светослав.

      - Остави катастрофата настрана. Говорил си, че отношението ти към мене е отрицателно.

      - Такова е! - отговори Светослав като се задъхваше.  и веднага се досети защо Янчев му задава този въпрос.  Спомни си как през една късна вече, когато копираха снимки с Лео във фотолабораторията фотографът неочаквано заговори за Янчев.Макар да беше тъмновато Светослав забеляза магнетофона, лампичката светеше и показваше, ч е е включен,  Темата беше за Димитър, този момък, когото бяха пратили в затвора.  Тогава Светослав каза, че не Димитър , а Янчев е пратил зандана младо момче, когато е можел да  го съжали и че възмездието над него е глупаво, даже жестоко. Янчев ли? Той е номенклатура на командващата партия, който мисли едно, говори друго, а върши трето. Тези хора рано или късно ще съсипят България, но за съжаление винаги ще си живеят добре. Даже и потомците им. ... Такава е истината. Няма голяма и малка правда, защото няма големи и малки хора. ..Всеки иска добре да живее и никой на никого няма правото да отнема тази възможност.

      Лео го гледаше като втрещен.  Мълчешката хвърли някакъв вестник върху магнетофона като забрави да го изключи. и светна лампата.  Ясно беше, че Лео е отнесъл магнетофонната касета на Янчев. Сега идваха последствията.

      Сепна го гласът на Янчев.

      - Твоето мнение за мене е отрицателно, така ли?

      - Да. така е и Вие много добре знаете защо?

      - Не зная. Кажи!

      - Считате се за благочестив, но не сте благороден човек. Вие...

       - Какво?  Повтори!

       - Не сте благороден човек. Какво удоволствие изпитвате  след като онова момче гние в затвора?

       - Трябва да се спазва законът!...

       - Има и други закони. Човешки. Неписани.

      - Те са за тебе и за такива   като тебе. Няма ли закони, няма държава!  Всяка жаба трябва да си знае гьола. Какъв партиец си ти? Трябва да те..изтгоним. Поне за България...Ще се разделиш с хубавата заплата.  Знаеш ли, че вървиш против...

      - Несправедливостта. - прекъсна го Светосла и понечи да си тръгне.

      - Стой!  - със слюнки на уста каза Янчев. - Няма да ти се размине!  И ти имаш вина за катастрофата!

      - Аз? - извика Светослав и почувствува болка в гърдите си. - Аз имам вина?

      - Да! - продължи вбесен Янчев. -  Стоял си зад гърба на шофьора, видял си всичко и не си го предупредил, защото...нямаш граждански дълг.

      Светослав  онемя. Погледна с презрение Янчев и излезе. Онзи крещеше зад гърба му, че се чуваше даже в коридора:

      - Бягаш от отговорността, но ще загазиш!

       .     

 .                                                                   *******

        Измина месец.  Като че ли се чувствуваше леко полъхът на пролетта, измамни дни в края на зимата, когато проблясваше слънце и температурата се повишаваше, но през нощите следваше отново сковаващ студ. Всъщност тук пролетта идваше изведнъж и се сливаше с лятото. Тези дни наричаха разпутици - лапавица.  В селищата се появяваха локви вода, а в тайгата блатата се изцъкляха във своята шир.   Тайгата, зажадняла за топлина, бързо вегетираше   и трудно можеше да се забележи цъфтеж, а само зеленина  и разноцветността на дърветата , на дивите плодове и горските цветя.  Това време още не беше дощло. Хората  нямаха търпение за пролетта и още  по времето на снега поа приети отдавна норми, посрещаха първата пролет. , но тъй като при тях тя беше невидима , наричаха го “Изпращането на зимата”.

      На площадчето пред дома на културата организираха празник.  Забиваха голям стълб в земята и на върха му поставяха  лакомства и пари. Смелчакът и мъжагата, който ги достигнеше  ги получаваше като възнаграждение, той беше и героят на празника, макар и за кратко време.  През това време свиреха българските и руските музиканти, играеха се хора и руски танци , пееха се песни. , частушки и  даже турски маанета.-  Сред горяните имаше много самодейни таланти.

       Това време даваше на Светослав някакво временно спокойствие. Следователите работеха по два варианта:  Единият при който вината бе у Андрей - уморен бил и...небрежен,  но тук бе включен под натиска на Янчев, че вина има и редакторът, отговорно лице, , който е можел да се намеси и да предотврати нещастието. ; имаше се предвид и това, че след като Андрей е заобиколил падналия бор , не е могъл нищо да предприеме , защото автобусът е бил под въздействието на инерцията  , усилена от тежестта на спящите хора, пътят е бил заледен.  За неизправността на автобуса никъде не се споменаваше.

       Тези становища постоянно глождеха съзнанието на Светослав. Дори и сега, когато  наблюдаваше празника.  С Янчев разговаряха само по телефона, с Гогов не се срещаха , вечерите прекарваше със семейството на Андрей - с жена му и малката му дъщеричка,  жизнерадостна и весела, не знаеща каква беда е легнала над родителите й.  Всекидневието стана тежко, еднообразно и скучно.  Всички очакваха решението на следователите като им се стори, че се проточи дълго време.  И на Андрей дотегна това очакване и той махна с ръка : “Каквото ще да става, да става!” И все пак той трудно можеше да скрие мъката , която преживява;  беше си спуснал брада и мустаци, не пиеше, малко ядеше, вечер изчезваше и не се появяваше с часове.

      ...Тържеството настъпи в своя апогей.  На върлината успя да се качи скулест дънгалак , направил вече своя четвърти опит.  Момъкът посегна към подаръците, но ръката, с която се държеше се подхлъзна и той се спусна надолу.  От тълпата се донесе възглас-въздишка, но той се окопити , изкачи се нагоре , с лекота взе подаръците  и даже за секунда възторжено ги повдигна нагоре.  Разнесоха се ръкопляскания и удобрителни викове.  Музикантите надуха инструментите си, прозвуча мелодия, подобна на марш  и след като спряха някой разтегна акордеона  и се разнесе волна и задушевна руска мелодия.

       Светослав почувствува човек зад гърба си.  Обърна се. Зад него стоеше Гогов със сериозен вид на лицето си.  Гледаше го жално и мълчеше.  Гогов отново му обърна гръб. Гогов го бутна по рамото.

      - Какво има? - сопна му се Светослав.

      - Защо се сърдиш? - попита  Гогов.

      - Стига си ме дърпал! Какво искаш от мене?

      Гогов сложи уста на ухото му и прошепна.:

      - Марат те кани на гости. Помниш ли? Ти беше обещал да отидеш.

     - Не съм забравил. Но след това кръвопролитие...не ми е до него....

    - Марат знае за всичко станало. Тъкмо за това те вика.

    Светослав се озадачи. Каквмо общо може да има Марат с трагедията, която преживяваха неговите приятели?  И защо трябва да ходи в този публичен дом?  Че апартаментът му бе публичен дом вече знаеха много хора, следователно и началниците, но си кротуваха.

       Светослав си мисклеше , че му готвят клопка.  Янчев сън нямаше да заспи без да мутмъсти.  Прилагаха се разни капани за изкуствено злепоставяне.  Така беше пострадал неговият приятел от Москва Тодор Ничев.  Идваше човекът, пишеше остри статии срещу началниците и организацията им на труда , срещу финансовите им разхищения  и веднъж...  Веднъж от влака Кослан - Москва се дочул женски вик  за помощ.  Крясъкът идвал от купето, в което бил настанен Тодор. Там пътувала рускиня. Сложила коняк  на масичката, наляла в две чаши от него, за закуска нарязала шпеков салам и прясна краставичка и поканила българина, но той отказал под предлог, че е уморен и че много му се спи.

   

  

          Това е  било  самата истина. Когато човек посещава рядзко тайгата, докато се адаптира чувствува отпадналост и го избива на сън.     Към това подтиква климатът и ярко изразените магнитни бури, предизвикани от огромните подземни богатства  на уран желязо  и на други метали. 

      Ничев си легнал спокойно и още по-спокойно се унесъл в сладък сън.  Съседката хапнала, сръбнала , разсъблякла се гола  идръпнала завивката на Ничев .

      - Мальчик!

     Но Ничев спял и даже хъркал. Нямал слабост към жените, а към разкошното хапване.

     - Мальчик, посмотри! - продължавала да го примамва рускинята и да дърпа завивката от него. Ничев отворил не добре виждащите си очи и ги облещил.  “Убирайся!” - викнал и се завил през глава с одеалото.  Тогава рускинята започнала да вика за помощ.

      Във всеки влак, пътуващ за столицата на Коми и за Москва има дежурни цивилни милиционери - български и руски.  Те като че ли са чакали само този ви и веднага се втурнали в купето.  Рускинята без да си прикрива голото тяло обяснила, че човекът отсреща искал да я изнасили, но  тя геройски се отбранявала. Взели паспортните данни на Ничев и го оставили отново с пияното момиче.  Тогава то започнало да му се извинява , но какво да се прави, поискала да има нещо общо с него, защото бил добър човек. Освен това й се струвало скучно, когато не й  обръщат внимание.  Тази сцена си имала последствие: Ничев бил наказан с преместване на по-ниско платена работа.

        Светослав  си мислеше , че Янчев не би могъл да му направи подобен “номер4  Ако му скроят капан в публичния дом, тогава  би трябвало да накажат не само него, но и много други българи, дори и началници.  Могат да му направят неприятности в семейството... Могат. 

      - Ти, какво се замисли така? - сепна го гласът на Гогов. 

      Светослав го погледна косо и каза:

       - Да вървим при Марат!